встрани. - Позволи ми да ти представя съпругата ми, Анджелика.
Анджелика...
Анджелика и Лоренцо Морети. Малко по-близо до боговете от всички нас, останалите.
Искряха. Красиви. Преус пели. Подхождащи си афтършейв и парфюм. В компанията на хора,
едновременно интелигентни и хубави - такива, дето биха могли да красят гланцираната корица
на Воуг, докато завършват докторската си дисертация за мястото на Хигс бозона в теоретичната
физика на елементарните частици - аз онемявам от удивление.
Анджелика Морети ми подаде ръка, окичена с пръстени и грация. Около китката ѝ
подрънкваха такова количество гривни, че не проумявах как изобщо успяваше да я повдигне.
– Толкова съм чела за теб - каза ми. Ухаеше на спалня и цветни поля.
– Ъ - отвърнах.
– Можеш да ме наричаш почитателка!
– Ъ.
– Двамата с Лоренцо изпаднахме във възторг, когато видяхме името ти в списъка с
участниците.
– Ъ.
Някои жени ме карат да се чувствам боязлив и мълчалив. Други ме подбуждат да говоря
какви ли не глупости. Аз обаче съм се научил. Повярвайте ми. Научил съм се. Пред Анджелика
Морети най-разумно би било да си трая. За по-сигурно. Да не би да ми хрумне да изтърся нещо,
за което ще съжалявам месеци наред. Не съм от онези, пердетата.
Сега, отблизо, забелязах, че на Анджелика Морети годините изобщо не ѝ личаха.
Фигурата ѝ би могла да принад лежи на двайсетгодишна. Златна карта от фитнес центъра.
Кралицата на зумбата. Бижуто на треньора. Само напудрена мрежичка от фини бръчици под
брадичката и надолу по шията издаваше, че вече не бе първа младост.
– Радвам се - смънках аз. Усещах, че би трябвало да ѝ це луна ръка. Че това се очакваше.
Че тъкмо по този начин благовъзпитаните мъже биха поздравили жена като Анджелика
Морети. Ала не се наканих.
– Може ли да се присъединим към теб? - попита професор Морети. - Или те безпокоим?
Последното го каза с дискретно кимване към айпада. Бях го донесъл, за да си дам вид на
модерен и ъпдейтнат. И за да не изглеждам самотен в бара. Нямам проблеми със самотата.
Състраданието не ми понася.
Анджелика явно долови колко неловко се чувствах. Положи ръка върху моята и
прошепна:
– Просто се възхищаваме на работата ти! The Shrine of Sacred Secrets...
Думите ѝ звучаха мечтателно, като заглавието на стихотворение; намекваше за златно
ковчеже със стари ръкописи, открито в нива край манастира Верне в Йостфолд.
– Шестата Моисеева книга - обади се професор Морети.
– Вавилонската кула... - вметна Анджелика.
С това като цяло бяха изчерпали кариерата ми на археолог. Три сензационни открития.
Моят собствен факултет в Осло не е особено впечатлен. Все още съм главен асистент.
– Може ли да седнем? - попита Анджелика Морети.
– Разбира се! - възкликнах аз. Малко пресилено. Малко превъзбудено.
Жените ме объркват. Като котки са. Никога не знаеш какво ти готвят. Нито пък в какво
настроение са. Очакват мъжете интуитивно да прозрат отвъд лустрото от престоре на
жизнерадост и да попитат какво има. В рамките на минута са способни да се преобразят от
непобедими амазонки в треперещи развалини. От самоуверени ръководителки в тръпнещи
врабчета. Борят се с живота в неизменен страх да не ги разкрият. Знаят нещо за себе си, което
умело укриват от нас, останалите. Светът само чака да се нахвърли върху им и да разкрие кои
всъщност са те. Но навярно, просто ей така, навярно, са способни да поддържат илюзията за
нещо непогрешимо с помощта на грим и парфюм, слънчеви очила, елегантни костюми, изящни
обувки и такова количество чанти, достатъчно да построят крепост около собствената си
неувереност.
Обичал съм няколко жени. Повече отколкото те мен. Та коя бе Анджелика Морети?
III
– Професор Морети! Госпожа Морети! Писклив глас. Пронизителен. Професор Морети
изкриви лице в гримаса.
– Дино! - възкликна равнодушно. Анджелика затвори очи. От немощ. Аз самият се
извърнах към мъжа, който куцукаше възторжено в наша посока. Патериците чаткаха по
подовото покритие. Беше тъй нисък, че едва стърчеше над нас, седналите. Затова пък бе
екстремно пълен, сякаш тялото му в даден момент се бе предало в битката с гравитацията и бе
превтасало.
Професор Морети се наклони към мен с иронична усмивчица, споделяйки:
– Бьорн, това е Дино Гарби...
– Бьорн Белтьо, прав ли съм? - прекъснато Гарби.
– ...който всъщност вярва, че Нострадамус е бил ясновидец.
– Вярва? - кресна Дино Гарби с престорено презрение. -Може ли да седна?