Навсякъде другаде, но не и тук. Сами сме, драги ми Лоренцо Великолепни, сами с Христос,
сами срещу съкрушителната турска войска, предвождана от всяващия страх велик везир
Гедик Ахмед Паша, бандита, дето завзе Константинопол през 1453 г., а сетне и Караманоглу,
Кафа, Судак, Балаклава, Левкада, Кефалиния, Занте и Дакия. Долу, откъм пристана, където
гъмжи от турски воини и коне, мога да дочуя характерния шум на катапултите, мятащи
канарите си на дъги над града. Също така чувам гръмовния трясък, щом пронижат някой
покрив току до болницата или двореца. Не сме много. В укреплението армията ми наброява
387 рицари хоспиталиери и 2141 туркополи (нашите наемни стрелци с лък и пехотинци, които
са ни служили съвестно в Светите земи). В допълнение шепа по-възрастни монаси и приори,
верни слуги на Господа, ала, разбира се, безполезни по времена битка. Флотът ни се състои
от петнайсет бойни кораба. Тях ги изпратих в безопасност - така или иначе турците щяха да
ги потопят, а ще ни бъдат от полза, ако Бог ни дари победата. Господарю мой, тревожа се
за ръкописите — които най-различни папи са зовяли Библиотеката на дявола, Бог да прости
святата им наивност — и магическия амулет, за който разговаряхме последния път, когато
имах честта да се срещнем на четири очи. Тогава ти щедро предложи да защитиш съкро-
вището от мюсюлманите и други зли сили. Сега признавам - както трябва да са постъпили и
тамплиерите, когато са предали всичко на нас, - че моментът назря. Проведох военен съвет и
скроих хитри планове. Никаква полза. Многочислието на турците възпира всичко и всички.
Пратеници на султан Мехмед се опитаха да ни склонят да се предадем. Дума да не става!
Условията са езически, изнудвачески. Отказът ми разяри Мехмед. Турците наченаха
разрушителна офанзива срещу Стената на евреите. Пълнят я с камъни и рохкава маса, за да
им е по-лесно да се прехвърлят и да проникнат в града. Превъзхождат ни на брой, вече не знам
дали укреплението ще устои. Син на Сатаната, султан Мехмед II, не може да понесе
мисълта, че Родос се намира в християнски ръце. Още откак бях избран за велик магистър
преди четири години, праща силите си по нас. Ала никога не са били тъй многобройни и
решителни като сега. Мой другарю и господар, още не съм дръзнал да проводя свещеното
съкровище на път - страхувам се да не попадне в ръцете на турците. Сега вече нямам избор.
Опасявам се, че всеки миг ще пробият стените ни и ще нахлуят в града. Позволи ми да ти
напомня колко е важно да пазим в тайна този наш секретен съюз от папа Сикст IV, Бог да го
пази. Вярно, възторжената му борба срещу Imperium Turcicum му прави чест, ала както и ти
по-добре от всеки друг си усетил телом, позорните закачки на папата с Паците ~
Приятелю и превъзходителство! Бях насред писмото, когато по-рано днес ме
прекъснаха със съкрушителното известие, че турците, както се и опасявах, били на път да
пробият стената. Наложи се да оставя перото, понеже бях привикан на бой. Заедно с моя
вицеканцлер Гийом Каурсин се присъединихме към воините си, които се биха храбро. С хиляди
турците се нароиха през рова, който бяха запълнили, и през жалките останки от разбитите
стени. Прииждаха като развълнуван килим от плъхове, килим, дето нямаше край. Аз самият
получих няколко по-леки рани по време на битката. Мъжете ми се биха героично, ала
истината е, че всички бяхме на път да изгубим и кураж, и надежда. Надмощието бе твърде
голямо. Да, толкова много бяха, че внезапно това се оказа в наша полза. Онези, дето се
домогваха до върха на стената, не се прехвърляха от другата страна безнаказано. Въпреки
всичко зидът някога бе висок десет метра. Същевременно останалата част от армията
напираше изотзад. Нашите стрелци с лъкове намираха мишените си една по една. Един по
един турците падаха мъртви. А онези, дето съумяха да избегнат стрелите на туркополите и
се намъкнаха в града, ненадейно се оказаха тъй малобройни, че незабавно бяха надвити и из -