бити. Изтощени, турските войски се оттеглиха. Слава на Бога: Бяхме победили! Ала загубите
са чудовищни. Отидоха си твърде много рицари, туркополи и цивилни. Тъй могъщото някога
укрепление тъне в разстреляни руини.
Изпращам това писмо, запечатано, по един от доверените ми хора с надеждата, че ще се
измъкне от обсадата и ще успее да ти го донесе в твоя дворец здрав и читав. Магическият
амулет и ковчезите сръкописите ще го последват — ако е рекъл Бог - до дни.
Твой покорен слуга,
Пиер д 'Обюсон, велик магистър
L 'ordre des Hospitallers de Saint-Jean de Jerusalem
et de Rhodes
Средиземно море
1480
Шибащ дъжд. Морето бушуваше бяло. Небето бе надвиснало тъмно и снишено, когато
рибарската лодка потегли от прис танището на Линдос и пое в нощта, право в стихията. Платна-
та плющяха от силните пориви. Раздиращите мълнии и гъргорещата гръмотевична буря
напомниха на Сотириос за лятната атака на крепостта в град Родос. Като неми светкавици
пламъците от дулата на оръдията осветяваха вечерното небе на бегли проблясъци. Далечен
тътен. При югозападен вятър жителите на Линдос долавяха смрадта на барутен дим и гниещи
трупове. Мнозина от другарите му в селото, млади рибари, занаятчии и търговци, бяха
заминали за града, та да се присъединят към хоспиталиерите. Бяха близки с монасите. Преди
близо двеста години хоспиталиерите бяха построили масивната си крепост иа Линдос,
грандиозна защитна конструкция, издигната върху руините на старото в изантийско укрепление.
Сотириос стоеше на носа заедно със Сиро и Ахелоус, прогиз нал и премръзнал от дъжда и
морските пръски, втренчен в мрака. Щяха да проучат за турски бойни кораби. Сякаш бе
възможно да откриеш каквото и да било в подобна буря. Дъждът представляваше лъснала
стена. Нямаше представа накъде бяха поели. Ка питанът отказваше да издаде каквото и да било.
Ала им плащаха щедро, повече от четири пъти обичайното им възнаграждение.
Товарът бе пристигнал предишната нощ. Четири покрити конски каруци с двайсет и
четири сандъка. По това време моряците вече бяха чакали няколко часа под брезент на
пристанището. Армия монаси воини, до един предрешени като прости селяни и рибари, бяха
част от дружината. Десетима от тях се ка чиха на борда. Мълчаливи, смугли. Седяха долу под
палубата и отказваха да откъснат поглед от ковчезите. Сотириос никога не бе виждал по-едри и
силни мъже. Най-личните елитни воини на великия магистър. Защо тогава не участваха в
битката за град Родос? Защо ги бяха изпратили по море, с рибарска лодка, поела към
неизвестно пристанище? Сотириос не разбираше. Какво биха могли да съдържат сандъците?
Злато? Скъпоценни камъни? Не, тогава щяха да тежат още повече. Навярно реликви.
Лодката подскачаше по вълните, изпращайки каскади пръски по палубата. Вкопчи се в
такелажа. Никога досега капитанът не бе потеглял в подобно време. Чак към полунощ на
Сотириос му просветна, че и бурята бе защита. Сигурно затова поеха във вятъра и дъжда. Но
защо с малка рибарска лодка, а не с някой от величествените бойни кораби на хоспиталиерите?
Недоумяваше.
Бурята стихна някъде посред нощ. Когато пукна зората, вече бяха в открито море. Топъл
вятър от юг опъваше платната Морето се ширеше бистро и гладко като стъкло. Предиобеда
неколцина от рицарите монаси се качиха на палубата Извърнаха лица към небето, затвориха
очи и се помолиха Изпод раздраните им одежди прозираха масивни ризници и нещо подобно
на сребърни доспехи. По-изумителни обаче се оказаха майсторски изработените, тежки мечове.
Мечове, способни да разсекат мъж на две с прецизен замах. Сотириос се опита да прихване
погледа на някой от тези бойци, ала те гледаха право през него, той не съществуваше, бе
невидим за тях. Единственият, чието присъствие признаваха, бе капитанът. Ала дори и той,
този ми ти гигант, се превръщаше в скимтящо кутре, щом някой от рицарите монаси го
заговореше.
По здрач на хоризонта се показа югоизточният бряг на Крит. Килватерът блещукаше в
зелено. Пробва се да попита капитана защо бе избрал толкова южен курс, ала онзи го скастри
да си гледал собствената работа. Двамата с Ахелоус се озъртаха за кораби. Сиро спеше. Всеки
път, когато откриваха някоя точица на хоризонта и извикваха своето предупреждение,
капитанът променяше курса.
След петнайсет дни в открито море ги посрещна ято чайки, к оето закръжа край кораба.