само изхриптя и рухна, остана да лежи, повръщайки.
– Госпожо Морети! - изрева един от мъжете при вратата, прицелвайки се в нея е автомата.
Неколцина в залата нададоха писъци и се хвърлиха на пода. Анджелика скочи върху седалката
и отпраши нагоре. От седалка на седалка.
Изглежда мъжете получиха заповед за отстъпление в слушалките си. Двамата, които
Анджелика бе обезвредила, се чаклатушкаха към останалите. Надявам се да са се чувствали
унизени точно колкото мен. Побързаха да напуснат аудиторията. Наоколо из залата мнозина
говореха с полицията по телефоните си. Разпалени гласове през пронизителните тонове на
алармата.
– Si si! Културният център „Кастело Катулус"! Да, културният център!
Навън хеликоптерът увеличаваше оборотите.
V
Площадката за хеликоптери се намираше в близост до старото място за екзекуции, където
в хода на историята стотици врагове на крепостните господари са били принудени да платят с
живота си. Хеликоптерът обаче не стоеше там. Бяха приземили тежката, гигантска машинария
насред паркинга. Сред аудита и алфа ромео, и самотен ситроен 2CV. Отличителните знаци на
хеликоптера бяха покрити с боя. Помитащите перки завихряха хартия и пясък.
Анджелика се мъчеше да изтича натам, разплакана и гнев на. Възпирах я е помощта на
още един мъж.
– Пуснете ме! По дяволите! Пуснете ме, казвам ви! - крещеше през сълзи на фона на
бръмченето.
Какво бе намислила да стори? Да задържи хеликоптера със сила?
Машината се вдигна от земята. Бавно. Фактът, че изобщо бе в състояние да се откъсне,
изглеждаше като гавра с гра витацията. В продължение на няколко секунди остана да ви си на
два метра височина. Сякаш за да се присмее на нас, ос таналите долу. Сетне бавно се извърна
настрана, набра още някой метър, килна нос напред и се остави да бъде погълнат от
планинските била на тосканския пейзаж.
VI
На рецепцията цареше превъзбуда. Къде се дяна полиция та? Учените се бяха събрали на
групички и обсъждаха. Какво се бе случило? Защо тук? Защо сега? Защо професор Морети?
– Горката жена!
В цялата тази шумотевица не го бях забелязал. Стоеше точно до мен, застаряващият,
побеляващ, пълничък мъж, който бе взел думата по време на доклада на професор Морети
предходната вечер. Онзи, дето му шъткаха да замълчи, когато занарежда за кивота. Прокара
пръсти по брадата си.
– Кажи ми, имаш ли няколко минути?
Мислех си да отвърна, че моментът не е особено подходящ. Което си бе истина. Целият се
тресях след отвличането. При това се безпокоях за Анджелика. Фабиано Силор я бе отвел със
себе си в странично помещение.
Той не дочака отговор. Ръката му се стрелна напред.
– Бьорн Белтьо, нали? - здрависахме се. Казваше се Пиеро Фичино. Дръпна ме настрана,
далеч от всички потресени участници в конференцията. В бара. Беше празен. Дори бар мана го
нямаше. Пиеро Фичино се заклатушка зад тезгяха, наливайки силни питиета и за двама ни.
Джин тоник. Кубчета лед.
– Но не можем ли просто...
– Шшт - отвърна Пиеро Фичино и ми подаде чашата.
И двамата отпихме по една солидна глътка. Ръката ми така се тресеше, че кубчетата лед
дрънчаха в стъклото.
– Запознат съм и с теб, и с подвизите ти, Бьорн Белтьо - поде Пиеро Фичино. Спокойно.
Сякаш преди малко не се бе случило нищо.
Аз самият мислех единствено за професор Морети. И Анджелика. Задоволих се само да
срещна погледа му. Въпросително. Очаквателно.
Рече ми:
– През 1958 г. се сдобих с по-нисшестояща длъжност в архива на Конгрегацията за
доктрината на вярата в Римската курия. Ватиканът. Разполагах с известна дарба да тълкувам
непонятни документи. Нечетливи почерци. Шифри. Такива ми ти. Функцията ми бе
незначителна, а порочният ми начин на живот по онова време, за съжаление, бе несъвместим с
Църковното учение. Никое от тези неща не е от значение. Днес служа на Бога в малка църковна
община в планинско селце северно от Флоренция. И това не е кой знае какво.
Сръбнах от питието. Ръката ми трепереше. Надзърнах през вратата, към рецепцията.
– По времето ми в Конгрегацията, най-вече защото помагах за копирането и вътрешното
разпространение на документи, получих достъп до определени тайни. Нямам намере ние, а и не
искам да навлизам в детайли по всички от тях. Ед на обаче светът има правото да научи, поне по
мое мнение. Кивотът! Тъкмо до него се отнася всичко това. Кивотът съществува! Личи ти, че не