и скован, втренчен в онази своя точка, сякаш инцидентът изобщо не се е състоял.
Ти си кардинал? - отбелязва Лоренцо, полувъпросително, кимвайки към червената
шапчица.
Наблюдателен сте, професор Морети.
Кои сте вие?
Смирени слуги на Бога.
Изплъзва му се едно ха.
Професоре, разбирам, че си раздразнен. Не се съмнявай. И моля смирено за прошка с
оглед на несправедливостта, която без съмнение сме извършили.
Кардиналът събира ръце и се покланя. Професор Море ти, казва му с нисък, шептящ
гласец, сякаш моли за извине ние за безпокойството, и изглежда принуден да търси точ ните
думи, професор Морети, ти си открил писмото, което Нострадамус е написал до Козимо
Велики.
*
Телефонът звънна в една ранна неделна утрин. Оттогава беше изминал месец. Анджелика
спеше. Той самият бе лежал буден в очакване на зората. Не му се щеше да става твърде рано.
Нещо в събуждането и ранното ставане му напомняше за старостта. Дядо му по майчина линия
винаги ставаше рано, затътряше се до кухнята, правеше си кафе, наблюдаваше разбуждащия се
град през кухненския прозорец; тъкмо там го намериха, в кухнята, мъртъв, с изстиналото кафе
на масата пред него.
Когато мобилният телефон иззвъня, най-напред реши, че е будилникът. Анджелика
изсумтя и се извърна. Той вдигна. Морети. Тихо. Шепнешком. Тео е, обади се глас. Трябваха
му няколко секунди да свърже френския акцент с галеното име Тео. Теофилус дьо Гарансиер
живееше в Салон дьо Прованс във Франция. Поддържаше връзка с чудатия изследовател на
Нострадамус, откак бе посетил града с научна цел. Помежду им цареше разногласие по
повечето въпроси, отнасящи се до Нострадамус. И все пак питаеше приятелски чув ства към
упорития и неотстъпчив французин. Сякаш всичките му абсурдни твърдения за Нострадамус
биваха смекчавани от усмивка и блясък в очите, които спокойно биха могли да се тълкуват като
самоирония. Тео му сподели по телефона, че кустос Реджина Ферари от библиотека Уфици се
натъкнала на писмо - пълно с шифри и анаграми - от Нострадамус до Козимо Велики. Писмото
се намирало сред други документи в сбирката Гонзага. Небрежно. Трябва да бе попаднало там
по невнимание. Никак немалка академична сензация, принуди се да признае Лоренцо. Но защо
Реджина Ферари не го бе потърсила сама? Нали така или иначе си бяха стари колеги. Не
смеела, обясни Тео, не и толкова рано в неделя сутрин, но те очаква в Уфици. Веднага.
Навлече си дрехите и хукна натам, без дори да се обръсне. Реджина Ферари чакаше пред
един от страничните входове, когато той паркира неправомерно своята алфа ромео наполовина
върху тротоара. Поздравиха се. Поговориха си тихо. Тя изглеждаше като двайсетгодишна.
Мислеше си го при всяка тяхна среща. Тъмна и хубава. Кафяви, сериозни очи. Твърде подобна
на Анджелика преди петнайсет години.
Писмото се намираше в найлонов джоб в кабинета ѝ. Пре ди да му го връчи, тя му изложи
кратък доклад относно колекцията Гонзага. Струваше му се далеч по-трезвомислеща от Тео.
Ала отвъд сдържаността ѝ се долавяше потисната жар. Подаде му джоба с писмото. Зад
резервираната си професорска фасада, той долови детинска радост, изпълваща го с
нетърпеливо очакване. Писмо от Нострадамус! До Козимо Велики!
Забележително писмо. На отделни места почеркът бе поч ти нечетивен. Шифрите обаче
бяха изписани с прави, ясни букви. Той се изкиска доволно. Не бе за вярване! Кодове и
анаграми. Астрологични и ясновидски пророчества. Възхвали на Козимо Велики и френската
кралица Катерина, и два мата наследници на родоначалника на Медичите - Джовани ди Бичи де
Медичи. Изчете писмото нетърпеливо. Тук и там се поспря. Помъчи се да разтълкува
завъртулките. Направи опит да помести писмото в исторически контекст. Защо шифри?
Възможно ли бе да се дължат на положението на Кате рина де Медичи спрямо френския
престол? В качеството си на дъщеря на Лоренцо II де Медичи и графиня Мадлен дьо ла Тур
д'Оверн, тя се бе омъжила за принца, по-късно станал крал Анри II Френски. Текстът бе
смесица от благопожелания, предсказания и шифри. Както обикновено, Нострадамус не се
скъпеше с комплиментите и изгледите за дълъг, щастлив живот, изпълнен с богатство, любов и
благополучие.
*
Кардиналът прочиства гърло нетърпеливо.
Ако става въпрос за писмото на Нострадамус до Козимо Велики, казва Лоренцо, аз не съм
подходящият човек.
Ето че лишаваш от стойност собствения си значим авторитет, професоре. Дълго
издирвахме това писмо. Дълго. В продължение на петстотин години.