амулет? Библиотеката на дявола? Ха ха ха. Не, благодаря много! Не е за мен. Благодаря за
вниманието. С течение на годините неволно съм се озовавал сред твърде множко злополучия.
Все някъде минава граница. Както когато униформени злодеи, въоръжени с автомати,
пристигат с хеликоптер. Както когато професионални похитители разиграват военна акция, за
да отвлекат професор специалист по средновековни ръкописи.
Аз съм последният, който би се правил на герой.
Не е за мен това.
Долу, в помещението на рецепцията, полицията продължаваше с разпитите на
очевидците. Внушителни мъже с опна ти униформи. Мнителни, недоумяващи погледи.
Професор! Похитен! Объркването в очите им беше очевадно. Средновековни ръкописи! Като
цяло май биха предпочели това да се окаже конгрес на колумбийски наркобарони. Подобно не -
що би било по-лесно смилаемо. Кодове! По-понятно.
Аз самият бях дал своите показания, твърде негодни да осветлят нещо друго освен
собственото ми смайване и уплаха. После забързах към стаята си. Надзърнах към паркинга през
пролуката между завесите. Журналистите бяха уста новили медиен център зад няколко
временни заграждения. Прясно гримирани телевизионни репортери плещеха разпа лено сред
гората от камери. Кабели се виеха и лъкатушеха към огромни композиции от вагони.
Предаватели с формата на чинии сочеха нагоре към небето.
Проснах се обезсърчен на хотелското легло. Какво става с мен? Дали причината вечно да
попадам в подобни ситуации не е някаква вродена способност - генетичен дефект? Неве роятно
мъчително. В мен не се таи никакъв задрямал герой. Надигне ли се буря наоколо, ще ми се да се
прибера у дома. В апартамента, чиято врата мога да затворя и заключа. У до ма, където мога да
се изолирам от действителността и да си пусна диск на Вивалди. Точно това искам. Ето защо се
оттеглих от цялата шумотевица. Върнах се в стаята, моето светилище. Този път нямаше да се
замесвам. Изведнъж на вратата се почука.
Да. Нима не го очаквах.
В рамките на няколко секунди се преструвах, че ме няма. Седях на леглото, тих като
мишле. Затаил дъх. Ръката продължаваше да чука. Настоятелно.
III
Понякога просто си го знаеш. Както в случаите, когато съдбата почука на вратата. Знаеш,
че не бива да отваряш. Че от това няма да излезе абсолютно нищо добро.
И въпреки това нямаш избор.
Изтърколих се от леглото. Поех си дъх. И отворих.
Анджелика Морети.
Кой друг?
Бледа, изплашена. Великолепна.
– Бьорн - каза ми. Бйорн. Мед ми капна на сърцето. И се разрида.
Какво да сторя? Да я отпратя? Разбира се, че не. Поканих я да влезе. Спря се насред
стаята. Придърпах ѝ стол. Аз самият приседнах на ръба на леглото.
– Извинявай - измънка. За какво? - помислих си.
– Загубих присъствие на духа - продължи тя. - Навън, при хеликоптера. Знам, че имаше
добри намерения. Когато ме възпря. Не бях съвсем на себе си.
– Искаш ли нещо за пиене? Чаша вода?
Тя кимна. Отидох в банята и оставих водата да се изтече, преди да махна пластмасовото
капаче на чаша за миене на зъби и да я напълня. Излочи я на три-четири глътки. Потисна
кратко оригване. Без да пита, дали не ми пречи, запали цигара с треперещи ръце.
– Отвели са Силвио - каза ми.
– Силвио?
– Нашия син. Божичко! Та той е едва на седем! - Последното го изкрещя. - Беатриче,
домашната ни помощница, го завела на училище. Както винаги. Тогава именно го отмъкнали.
Точно пред сградата. Боже мой. Пред училището! Момченце на седем! Ама че противни хора.
– Какво казва полицията?
– Какво да каже? Разследвали случая с всички възможни средства. - Ще ми помогнеш ли,
Бьорн? - наклони се напред и стисна ръката ми. Втренчи се в мен с тези... свои очи. - Трябва да
ми помогнеш! Моля те, Бьорн. - През цялото време името ми излизаше като Бйорн.
Аз съм археолог. Специалист по умуването. От онези, дето прекарват седмици наред под
палещото слънце, сетне месеци в студеното хранилище на някой музей. Аз съм систематик,
аналитик. Не съм създаден да се справям с похитители и на силници. Малко ме гони шубето.
Ненавиждам страха и болка та. Да ѝ помогна? Очевидно отговорът бе категорично не. Ала при
срещата с умоляващия поглед, топлата ръка и диханието, ухаещо на ментол, бе невъзможно,
съвършено невъзможно, да я отпратя. Просто си е така. Инат съм, ала нямам воля. Изправен
пред просбата на жена, ставам безпомощен.
– Естествено, че ще ти помогна! - отвърнах. Нахакано.