IV
Не е за мен. О, не.
Вече бях изгубен. Ама че съм говедо. Говедо! Естествено, че ще ти помогна!
Просто трябва да си призная: взех, че се влюбих в Анджелика Морети.
Дали го е прозряла?
Разбира се.
Жените винаги забелязват тези неща. Снабдени са с чувствителен сетивен апарат, който
интуитивно разпознава влюбения мъж зад защитните му стени от смях, престорено
равнодушие, ирония и пресилено оригване.
Аз самият съм над средното ниво, що се отнася до прикрива не на чувствата.
Същевременно допусках, че Анджелика Морети е жена, свикнала да омайва мъжете. Такава,
дето приема възхищението ни за нещо съвсем естествено, с някак примирено снизхождение.
Да, да, да, ето че пак се започна. Навярно се е смилила над недодяланото ми обожание. Тя бе
жена, стопроцентово и всецяло. Вярно, чужда жена. Това не ми попречи да хлътна по нея. Един
от многобройните ми недостатъци е този: все гледам да се влюбя в недостижимите. Онези, дето
са твърде красиви. Оне зи, дето са твърде находчиви. Онези, дето обичат друг.
Какво у Анджелика Морети накара сърцето ми да запрепуска? На повърхностно ниво:
всички онези очевадни неща. Красотата. Фигурата. Палавият поглед. Смехът. Тези отго вори
обаче покриват единствено баналните клишета. Трябва да е имало още нещо, друго. Разпознах
нещо в нея. Но какво? Нещо, което на първо време ми убягваше. Някаква не подлежаща на
дефиниция острота в контурите: Някаква ранимост зад всичката тази светска елегантност, тази
вродена изтънченост. Нещо неизречено. Сяка ш на половин милиметър под видимата
Анджелика Морети битуваше друга нейна версия. Версия, която тя се стараеше да държи в
шах. Вероятно проектирах върху нея всички свои противоречия и сла бости. Толкова ми е лесно
да се оглеждам в другите.
– Защо ме гледаш така странно? - попита ме.
– Трябва да те питам нещо - просто си го казах. За да не мълча. Трескаво търсех нещо за
питане. Изведнъж ми хрумна: - Като дойдоха да те хванат. Похитителите. В аудитория та. Какво
се случи?
Трепване в очите.
– Та ти сам видя какво стана.
– Тъкмо затова питам. Как успя да...
– Таекуондо.
– Като в - бойните изкуства?
– Таекуондото е на първо място състояние на съзнанието. Не е боен спорт. Светоглед.
Независимо, че се касае за самозащита.
– Ефективен светоглед за случаи на нужда.
– Имам черен колан. В свободното си време съм треньор. - Огледа се наоколо си и взе
чашата от нощното шкафче. - Нали може да я ползвам за пепелник?
Изправих се и отидох до прозореца. Погледнах към журна листите и полицаите на
паркинга. Отново сепнах на леглото. Една от пружините на матрака проскърца бодро,
обнадеждено.
– Наистина недоумявам какво се случва - казах ѝ.
Анджелика ме изгледа озадачено. Сякаш чакаше продължение или още по-добре: извод.
С какъвто все пак не разполагах. Накрая сви рамене.
– В крайна сметка сигурно се касае за пари.
– Да бе. Частните колекционери едва ли инвестират стотици хиляди крони в грандиозни
отвличания от културни центрове.
– Антикварно бижу с неподозирана стойност - продължи тя.
– Делфийският амулет?
– Делфийският амулет. Заветът на Нострадамус. Библиотеката на дявола. Може би има и
още.
– Кивотът - вметнах аз, разказвайки ѝ за стария селски свещеник, който убедено
настояваше, че цялата тази работа опирала до кивота и скрижалите с десетте Божи заповед и.
– Независимо от всичко, сигурно им се струва, че писмото от Нострадамус до Козимо
Велики е някаква закодирана карта за съкровище - заключих.
– Лоренцо го вярваше.
– Никой сериозен изследовател не вярва в съществуване то на Делфийския амулет. Нито
пък в Завета на Нострадамус, като сме почнали. Нито в Библиотеката на дявола. Нито в кивота.
За съкровището на Цезар са чували малцина. Множество градски легенди, предания и митове
извират от истина, която следващите поколения са изопачили.
Макар че, като се замислих, съвсем не бе невероятно Делфийският оракул да е носил
амулет на челото си. Че защо не? Представих си жрицата Пития, седнала на трикракото столче.
Повечето взимат Делфийския оракул за гадателка. Той обаче не е бил жена, а институция.
Делфийският оракул е разпространявал виденията си в продължение на повече от хилядолетие.
Ако този амулет се е предавал от Пития на Пи тия и ако подобно бижу действително е
съществувало, можем само да гадаем за стойността му.
– Че защо от всички тъкмо Нострадамус ще има връзка с този амулет? - попитах аз.