Выбрать главу

IV

Не е за мен. О, не.

Вече бях изгубен. Ама че съм говедо. Говедо! Естествено, че ще ти помогна!

Просто трябва да си призная: взех, че се влюбих в Анджелика Морети.

Дали го е прозряла?

Разбира се.

Жените винаги забелязват тези неща. Снабдени са с чувствителен сетивен апарат, който

интуитивно разпознава влюбения мъж зад защитните му стени от смях, престорено

равнодушие, ирония и пресилено оригване.

Аз самият съм над средното ниво, що се отнася до прикрива не на чувствата.

Същевременно допусках, че Анджелика Морети е жена, свикнала да омайва мъжете. Такава,

дето приема възхищението ни за нещо съвсем естествено, с някак примирено снизхождение.

Да, да, да, ето че пак се започна. Навярно се е смилила над недодяланото ми обожание. Тя бе

жена, стопроцентово и всецяло. Вярно, чужда жена. Това не ми попречи да хлътна по нея. Един

от многобройните ми недостатъци е този: все гледам да се влюбя в недостижимите. Онези, дето

са твърде красиви. Оне зи, дето са твърде находчиви. Онези, дето обичат друг.

Какво у Анджелика Морети накара сърцето ми да запрепуска? На повърхностно ниво:

всички онези очевадни неща. Красотата. Фигурата. Палавият поглед. Смехът. Тези отго вори

обаче покриват единствено баналните клишета. Трябва да е имало още нещо, друго. Разпознах

нещо в нея. Но какво? Нещо, което на първо време ми убягваше. Някаква не подлежаща на

дефиниция острота в контурите: Някаква ранимост зад всичката тази светска елегантност, тази

вродена изтънченост. Нещо неизречено. Сяка ш на половин милиметър под видимата

Анджелика Морети битуваше друга нейна версия. Версия, която тя се стараеше да държи в

шах. Вероятно проектирах върху нея всички свои противоречия и сла бости. Толкова ми е лесно

да се оглеждам в другите.

– Защо ме гледаш така странно? - попита ме.

– Трябва да те питам нещо - просто си го казах. За да не мълча. Трескаво търсех нещо за

питане. Изведнъж ми хрумна: - Като дойдоха да те хванат. Похитителите. В аудитория та. Какво

се случи?

Трепване в очите.

– Та ти сам видя какво стана.

– Тъкмо затова питам. Как успя да...

– Таекуондо.

– Като в - бойните изкуства?

– Таекуондото е на първо място състояние на съзнанието. Не е боен спорт. Светоглед.

Независимо, че се касае за самозащита.

– Ефективен светоглед за случаи на нужда.

– Имам черен колан. В свободното си време съм треньор. - Огледа се наоколо си и взе

чашата от нощното шкафче. - Нали може да я ползвам за пепелник?

Изправих се и отидох до прозореца. Погледнах към журна листите и полицаите на

паркинга. Отново сепнах на леглото. Една от пружините на матрака проскърца бодро,

обнадеждено.

– Наистина недоумявам какво се случва - казах ѝ.

Анджелика ме изгледа озадачено. Сякаш чакаше продължение или още по-добре: извод.

С какъвто все пак не разполагах. Накрая сви рамене.

– В крайна сметка сигурно се касае за пари.

– Да бе. Частните колекционери едва ли инвестират стотици хиляди крони в грандиозни

отвличания от културни центрове.

– Антикварно бижу с неподозирана стойност - продължи тя.

– Делфийският амулет?

– Делфийският амулет. Заветът на Нострадамус. Библиотеката на дявола. Може би има и

още.

– Кивотът - вметнах аз, разказвайки ѝ за стария селски свещеник, който убедено

настояваше, че цялата тази работа опирала до кивота и скрижалите с десетте Божи заповед и.

– Независимо от всичко, сигурно им се струва, че писмото от Нострадамус до Козимо

Велики е някаква закодирана карта за съкровище - заключих.

– Лоренцо го вярваше.

– Никой сериозен изследовател не вярва в съществуване то на Делфийския амулет. Нито

пък в Завета на Нострадамус, като сме почнали. Нито в Библиотеката на дявола. Нито в кивота.

За съкровището на Цезар са чували малцина. Множество градски легенди, предания и митове

извират от истина, която следващите поколения са изопачили.

Макар че, като се замислих, съвсем не бе невероятно Делфийският оракул да е носил

амулет на челото си. Че защо не? Представих си жрицата Пития, седнала на трикракото столче.

Повечето взимат Делфийския оракул за гадателка. Той обаче не е бил жена, а институция.

Делфийският оракул е разпространявал виденията си в продължение на повече от хилядолетие.

Ако този амулет се е предавал от Пития на Пи тия и ако подобно бижу действително е

съществувало, можем само да гадаем за стойността му.

– Че защо от всички тъкмо Нострадамус ще има връзка с този амулет? - попитах аз.