Насред паркинга, между потентни алфа ромео и похотливи БМВ-та, се мъдреше зарязана и
моята кола. Бричката. Така я наричам. Боядисал съм я розова. На черни точки. Вече долавям
кикота. Аз обаче си я харесвам. Някога си мислех, че розовите коли са очарователни. На точки.
Официално. Тих, очевиден протест срещу снобарщината на четири колела. Сигурно затова
толкова я харесвам. Навярно звучи смешно. Да харесваш кола. Но да. Харесвам си Бричката. На
една вълна сме. Отличаваме се, двамата с нея. Шофирах по целия път от Норвегия до Италия.
Разбира се, институтът щеше да плати самолетните билети. Аз обаче обожавам да карам кола.
Действа добре на нервите. Макар да не е особено експресно. С Бричката никога не е бързо. Тя е
Ситроен 2CV.
Анджелика ме изгледа озадачено, щом осъзна коя бе моята кола.
- Coccinella? - попита ме.
Знаех какво означава. Калинка.
II
Поехме от „Кастело Катулус" през задрямали селца с вид на забравени останки от
Средновековието, продължихме по полегати била, през маслинови горички и запрашени лозя,
преди да ни улови мрежата от магистрали, която ни отведе до Флоренция. По целия път
Анджелика не спираше да говори за сина си.
Паркирах Бричката в гаража на Понте Векио. Прекосихме пеша моста - през гъмжилото
от туристи - и продължихме към Уфици. Реджина Ферари тъкмо унищожаваше една цигара в
очакване. Гушна Анджелика утешително и ѝ каза нещо непонятно за мен. Анджелика отвърна
на прегръдката. После Реджина Ферари се извърна към мен и стисна ръката ми.
– Надявам се, че писмото е на сигурно място - отбеляза Анджелика, докато търчахме през
библиотеката на път към офиса на Реджина Ферари. Стъпките ни отекваха.
– Заключила съм го в едно от долните шкафчета на бюрото ми - отвърна тя.
– Не е ли в подземното хранилище? - Анджелика така я сряза, че Реджина Ферари се
закова на място.
– Госпожо Морети... - О, вече така ли ще я караме? Госпожо Морети... - Макар писмото
да е скъпоценност, не съм го възприемала като нещо особено привлекателно за други, освен
такива като мен. - Досега.
– Съжалявам - отвърна Анджелика. - Не исках да прозвучи като упрек. Но всичко случило
се с Лоренцо и Силвио...
– Разбирам - увери я Реджина Ферари с по-благ тон. - Но когато отпътувах оттук в петък
следобед, все още нищо не се бе случило. А писмото... писмото бе просто антикварен куриоз.
Вратата на кабинета ѝ не беше залостена. Тя включи ос ветлението, окачи палтото си на
кукичка на стената и седна на офис стол, чийто вид загатваше, че предишният му собственик е
бил значително по-дебел. Ключовете за чекмеджетата и шкафчетата на масивното писалище
бяха окачени на ластик върху настолната лампа.
Отключи чекмеджето под плота. В продължение на ня колко секунди остана на място,
втренчила празен поглед в него. Надигна безцелно някакви книжа. Извърна се към нас.
– Не разбирам... Анджелика:
– Какво?
– .. .как е възможно. Няма начин да се случи. Писмото го няма!
Изкушавах се да отбележа, че едва ли бе взломаджийски подвиг от неподозирана
величина да проникнеш в незаключен офис и да отвориш чекмедже с ключ, увиснал на настол-
ната лампа. Ала точно тогава ни прекъс наха. Сива, дребна служителка с вид на мишчица
почука на отворената врата. С вроденото си канцеларско безразличие към всичко, което не я
засяга пряко, тя пренебрегна мен и Анджелика и махна на Реджина.
– Ето те и теб, най-после! Бернардо Качили идва да пита за теб, само това ми поръча да ти
предам. Професорите пристигнаха!
– Какви професори?
– От Григорианския университет. Да ги повикам ли?
– Кои?
– Дошли са по повод писмото на Нострадамус. Не си ли във форма, Реджина? Изглеждаш
толкова отнесена. Прис тигнаха професорите от Григорианския университет!
– Някакви професори от Григорианския университет в Рим ли са пристигнали?
– За да снимат писмото на Нострадамус!
– Съжалявам - обади се глас иззад гърбовете ни. - Сключихме споразумение направо с
управителя, навярно е пропуснал да ви предупреди?
В коридора стояха двама мъже в сиви палта. Разпознах единия. Образът, който снощи
напусна залата насред презентацията на професор Морети относно писмото от Нострада мус.
Другият бе широкоплещест, висок и късо подстриган. Щом съзряха Анджелика Морети и мен,
и двамата застинаха. Само за миг. Реакцията им обаче ги издаде. Знаеха кои сме. В такъв
случай явно се досещаха и защо сме там. И точно като мен, те също се направиха на ударени.
Лошо.