– Споразумение с кого? Управителя! - попита Реджина Ферари, все още слисана. - Карло
Конти ли имате предвид?
Това е капан, щеше ми се да кажа, не бива да им се доверяваш. Ала нямаше начин да я
предупредя. Докато не подозираха, че са били разкрити, ние имахме коз. Може и да не бе кой
знае какъв. Ала по-добре от нищо.
– Идваме от Папския Григориански университет в Рим. Аз съм професор Манчини,
колегата ми е професор Коломбо. - И двамата се поклониха. - Нашият декан се е уговорил с
управителя... г-н Конти... да ни бъде дадена възможност да заснемем писмото. - Ухили се
широко. - Все пак сте се на тъкнала на академична сензация, госпожице Ферари. Нашите
поздравления.
– Благодаря - отвърна тя объркано. Явно бе живяла в безопасност. Продължаваше да не
надушва заплахата. - С радост бих ви съдействала...
– Оценяваме го.
– .. .но писмото го няма.
– Какво ще рече това? Няма го? Значи е на друго място?
– Не, няма го! Някой го е задигнал!
Двамата мъже се спогледаха.
– Някой... го... е... задигнал? - повтори единият. Дума. По. Дума.
Другият ме изгледа. Укорително.
– Писмото бе прибрано в онова чекмедже - Реджина се извърна и посочи, - преди да
замина за Болоня. Сега го няма там. Може ли да известиш полицията? - обърна се тя към
жената от канцеларията.
– Чакай! - викна единият от мъжете, хващайки мишчицата за рамото.
– Реджина? - изписка тя.
– Извинете ме - заяви строго Реджина - но какво се случ ва? Какво е това? Кои сте вие?
Григорианският университет ми е добре познат. Кой институт?
Пренебрежимо кратко колебание. Прозрението се мержелееше пред Р еджина. Не бяха
пратеници от Григориана.
Анджелика пристъпи към тях. Двамата се отдръпнаха. Сякаш знаеха за черния ѝ колан по
таекуондо.
– Какво правите тук? - попита Реджина Ферари. Нотка на страх в гласа ѝ.
– Искаме да видим писмото!
Двамата мъже извърнаха погледи от нея и изгледаха мен и Анджелика.
– Къде е то? - обърна се единият към Анджелика.
– Откъде да знам - отговори тя.
– Вие сте го взели - заяви другият, извръщайки се към мен.
– Ние ли? - възкликнах аз. Намерението ми бе да звуча мъжествено прям и
коравосърдечен, изблик на негодувание по мачовски, който да пресече тези несъстоятелни
обвинения. Лъвски рев, който да подплаши двамата, та да отстъпят назад. Ала не. Излезе като
пронизителен хленч. Ние! Раздразнено, носово и леко панически.
– Къде са Лоренцо и Силвио? - попита Анджелика.
– Къде е писмото?
– Вие нямате ли приличие? Да отвлечете дете?
– Дайте ни писмото! Веднага!
– Ние прекрачихме прага едва преди миг - обясних. - Заедно с Реджина Ферари. За да
разгледаме писмото по-отблизо. Точно както и вие. Ала не е у нас.
– Тихо!
– Само да сторите нещо на Силвио... - закани се Анджелика. Гласът ѝ бе тъй нисък, че
едва се долавяше. Странно, но ѝ придаваше заплашителен вид. - Ако нараните Силвио или
Лоренцо, ако...
- Млъквай, жено!
III
Всеки от тях извади пистолета си тъй ловко, че движени ята трябва да бяха тренирани
дълго време пред огледалото.
– Налага се да ви приканя да ни последвате - каза единият. Авторитетно.
Ние автоматично вдигнахме ръце. Заповядаха ни да ги свалим. Едва ли искаха да
привличаме излишно внимание. Единият набързо опипа мен и Анджелика в търсене на оръ жие.
И писмото.
– Къде сте го скрили? - попита.
– Не е у нас - отвърнах.
– Къде!
Тъй като не отговорихме, другият се обади:
– Значи ще се наложи да се сдобием с отговора - и писмото - по друг начин.
Поведоха ни надолу по коридора е насочени оръжия и продължихме през обществената
част. Никой не изпищя. Никой не реагира. Едва ли някой ни е забелязал. Сякаш смирението на
Уфици бе заразило способностите за реакция на всички, които се намираха между стените ѝ.
– Трябва да се измъкнем - прошепнах на Анджелика.
– Луд ли си?
– Единственият ни шанс!
– Ще ни застрелят!
– Не и тук. Не и сред всички тези хора.
Сякаш бяха чули какво си говорим или прочели мислите ни, те ни наредиха да спрем.
Откъм другия край на залата се задаваха двама въоръжени охранители.
– Не мърдайте! - процеди единият през устни.
– Admaiorem Deigloriam! - обади се другият. Тихо. Изключително тихо. Не е възможно да
е бил с всичкия си. За по-голяма слава на Бога. Девизът на йезуитите.
Надуших опасността. Видях я в очите му. Проблясък от нещо, което разпознах от
психиатрията. Стиснах ръката на Анджелика.