– Бягай!
Поне се опитахме. Крачка... Две...
IV
Най-напред стреляха по Анджелика. Изстрелът на практика бе безшумен. Силен трясък.
Като от пистолет с капси. Или бомбичка в пакетче. Заглушител, помислих си.
Анджелика падна. Скимтеше. В конвулсии. И през ум не би ми минало, че са способни на
това. Не и тук.
Двамата охранители се затичаха към нас. Запишя дете.
Извърнах се. Вдигнах ръце. Видях пръста, който се свиваше върху спусъка. Чух почти
беззвучната експлозия от изстрела. Времето се забави. Проследих с поглед патрона от цевта до
точката на гърдите ми, в която ме улучи. Като конски ритник. Коленете ми се подкос иха.
Свлякох се.
От раната из цялото ми тяло се разля парализиращо усе щане. Палещи болки. Не можех да
дишам.
Откъслечни картини. Мъжете насочиха оръжията към охранителите. Принудиха ги да
легнат, запращайки собствените си пистолети по пода.
Аз самият се гърчех в спазми.
Треперещ. Умиращ.
Такова ли беше усещането, че умираш?
Такова!
Не ме е страх от смъртта. Не вярвам в някакво си небе. Не вярвам и в ада. За мен смъртта
е една вечност от нищо - като онази, от която идваме при раждането си. Виж обаче умирането,
тъкмо от него ме е страх. Железният нокът в сърце то. Паниката, щом осъзнаеш, че времето ти е
изтекло. Когато колата се отклонява от пътя и поднася към някой камион. Когато губиш опора
и пропадаш в скалистата бездна. Дните и седмиците в болнично легло, заобиколен от най-
близките, със система морфин в ръката и увереността, че всяко вдишване те приближава до
смъртта.
Искам да си отида в съня си. Не желая да знам, че умирам.
Но ето че сега знаех. Изстрел в гърдите. Мускулите тре переха. В предсмъртни конвулсии.
Тялото ми бе вцепенено. Крака, ръце. Всичко бе сковано. Дори езикът. Исках да из крещя. Ала
процедих само един хриплив стон.
Сега, помислих си, умирам.
Историята на Морети
(II)
МЕЖДУ ДЕЙСТВИЯТА: БИБЛИОТЕКАТА
МАНАСТИР МОНТЕКАСЕТО
ПОНЕДЕЛНИК СЛЕДОБЕД
Манастирската библиотека е разположена в северозападното крило и обхваща целия вто-
ри етаж от някогашния скрипторий, та чак навътре в масивната кръгла кула. Светлината
прониква на коси колони от прозорци високо по стените. Стари електрически лампи мъждукат
бледо от ниши, където някога са трепкали факли и свещи. Монасите развеждат Ло ренцо и
Силвио между полиците с книги, проточили се чак до високия 4-5 метра таван. На тях почиват
тесни дървени стълби. Между две етажерки, току под тава на, се мержелее дебела паяжина.
Фигура на Мария с малкия Исус е мушната между две книги. Вляво от единия сводест прозорец
виси ве-зан гоблен с герба на хоспиталиерите. Символът на тампли ерите е окачен едва на
няколко метра от него. Насред пода се издига триметров кръст от пропукани греди, обкръжен
от лавици книги. Готически оребрени сводове, летящи контра-форси и аркбутани. Тежки
камъни. Голо. Книги, само книги. Столетията са оставили след себе си тънък като воал слой
прах там, където парцалите и метлите никога не достигат. Ама че магическо място, мисли си
той. Гърбовете на книгите - десетки хиляди на брой - образуват симетрични шарки от кожа и
позлатени букви. Лавиците се точат във всички посоки. Прекосяват зали, задрямали на
мрачното зарево от изтормозени електрически крушки. По рафтовете и в нишите се виждат
икони и мощехранителници. Дълбоко в себе си долавя отзвука от григориански църковен химн.
На едната стена е окачен кръст с многострадален Христос. Прах витае над редиците книги и
кутии с ръкописи. Папирус, пергамент, хартия. Мисли си: Бил ли съм тук и преди? Или съм чел
за това място? Сеща се за библиотеката на Еко в Колоса, за Зафоновото гробище за забравени
книги, за натежалите лавици в дома на баба му и дядо му в Генуа. Миризми от миналото:
хартиен прах, мастило, съсухрена кожа.
Между редиците книги е застанал мъж, очаква ги. Висок, мършав образ. Монашеското
расо е увиснало върху кокалите му, полюшва се. Погледът му се изплъзва всеки път, кога то
понечиш да го срещнеш. Поздравява най-напред Силвио. Прикляка и го пита дали обича
книгите. Силвио клати глава. Монахът се усмихва, разрошва косата му и се изправя.
Добре дошли, казва им. Името ми е Франческо. Аз съм библиотекарят.
Подава ръка. Лоренцо поздравява колебливо. Ръкостис кането на Франческо е кокалесто и
вяло.
Франческо ги повежда през подобните на лабиринти криволици на етажерките. Нямат ли