било. Може би заради страха. Досадата. И, мислеше си той, колкото и парадоксално да звучи,
защото аз съм тук, при него, през цялото време. В тясната килия поне не му се налага да се б ои,
че ще го изоставя.
Беше на петдесет и три, когато Силвио се появи на бял свят. На този етап отдавна се бе
примирил с мисълта, че никога няма да стане баща. Дори след като се събраха с Анджелика,
детето беше нещо, на което не смееше да се надява. Когато в една ранна утрин тя дойде откъм
банята и го извести, че е бременна, той заплака. Той, дето никога не ридаеше. Още на същата
вечер знаеха как ще нарекат бебето. Силвио, ако е момче. Силвана, ако е момиче. Желано дете.
Обичано. Будно. Добър ученик. Вратар на футболния отбор. Както често постъпват мъжете на
понапреднала възраст, когато най-сетне се сдобият с детето, с което никога не са се и надя вали
да бъдат благословени, Лоренцо го отрупваше с любов и внимание. Анджелика смяташе, че
многото добро можело да му дойде в повече. Спъваш неговата самостоятелност, случваше се да
възрази, трябва да му оставиш пространство. Тя бе израсла с баща, който бе богобоязлив човек
от старата школа - от онези, дето възпитават децата си в послушание с Божието слово и
кожения колан. Според Лоренцо на моменти тя бе строга със сина им. Пронизващ поглед,
силна въздишка, сарказъм в гласа. Дребни, дребни нещица. Но не беше сигурен. Навярно
тълкуваше погрешно поведението ѝ. Случваше се така да се държи и с него. А в любовта ѝ не
се съмняваше. Може би, мислеше си понякога, тя се опитва да компенсира зара ди
непознаващата ми граници жертвоготовност, като отстъпва по някоя крачка назад. Не бе желал
да попита.
На ранен етап във връзката им бе открил колко крехка беше тя. Една необмислена
реплика бе способна тотално да я извади от релси. Можеше да обърне нрава си наопаки в
рамките само на миг. Той така и не разбра къде минаваха те зи невидими граници. Тя реагираше
по два различни начина. Или се разгневяваше. Или се затваряше в себе си. Съвсем се
смълчаваше. Той не знаеше кое бе по-лошото.
Анджелика още не беше отвлечена. Защо? Явно бе успя ла да се измъкне. Заедно с Бьорн
Белтьо. Ама че работа. Не бяха създадени един за друг. От нейна страна обаче бе на ходчиво да
се съюзи с норвежкия археолог. Той е от онези, дето вършат нещата докрай. Дето вникват в
нещата. А Анджелика? Тя умее да се брани. Усмивчица. Анджелика вина ги ще се справи.
Всеки път, когато се сети за нея, чува тембъра на обоя ѝ. Когато свири, тоновете се превръщат в
нейно продължение. Става едно цяло с инструмента. Май човек трябва да е музикант, за да
разбере. Той самият е музикален по съвсем различен и повърхностен начин. Владее техниче -
ската част. Между него и музиката обаче се издига невидима стена. Никога не изчезва в нея. Не
и както го умее Анджелика. Веднъж я попита защо никога не пише рецензии за музика.
Албуми. Концерти. Нали въпреки всичко си бе културен редактор и изкусен музикант. Тя го
изгледа. Продължително. Наистина ли не го проумяващ? - попита го. Не, отвърна той. Каза му:
Ценя музиката твърде високо, за да я критикувам. Той се опита да поспори. Въпреки всичко,
отговорът бе лош. Опита се да ѝ каже, че тя нямаше да рецензира музиката, а интерпретацията,
техническото изпълнение, занаята. Ала не. Тя бе непреклонна. Макар да рецензираше книги - в
литературните кръгове се подвизаваше с прозвището Паланката от Понте Векио - и макар
неспирно и неустрашимо да осмиваше един културен живот, който според нея почти се бе
огънал под напора на едно самодоволно и самовлюбено декадентство, тя с най-искрена
сериозност смяташе, че музиката като форма на изкуство бе твърде деликатна, за да бъде
достойна за ролята на коментатор и рецензент. Непонятно бе. Почитам музиката твърде много,
за да допусна собственото ми мнение да застане на пътя ѝ, така ѝ хрумваше да говори.
Непонятно. Това, което казваш, кресна ѝ веднъж, по време на една от техните диску сии на
висок тон, беше късно през нощта, а той, да си кажем правата, бе толкова пиян, че не бе
способен да стои изправен - това, което казваш, е истинска, същинска метафизична глупост,
музиката е за нея! Ти наистина не разбираш нищо, отвърна му тя. Имаше право. Той наистина
нищо не разбираше.
Толкова слаба. И тъй силна. Едновременно. Противоречията придаваха облика на
Анджелика. Откъде идваше уязвимостта? Къде намираше силата? Сякаш носеше тайна, коя то
нямаше намерение да сподели. В една неделна утрин - случи се няколко години след като се