III
Двамата с Анджелика бяхме качени на носилки и отнесе ни до линейките през ордите
туристи. С надути до краен пре дел и, да си кажем правата, излишни сирени, бяхме откарани в
спешното отделение на университетската болница, където лекарите установиха, че не просто
сме съвършено живи, но и като цяло непокътнати.
Знам всичко за болниците. Приемали са ме на два пъти. Нещо с мозъка. Някакви
генетично сгрешени връзки. Коктейл от вродени и самопричинени неврози. Не съм за окай-
ване. Наистина. Нямам намерение да хленча. Просто се оп итвам да обясня кой съм. В старо
време биха казали, че кукувица ми е изпила ума. Днес се забавляваме с други дум ички.
Хоспитализиран... Не е нещо, за което обичам да говоря. Не че ме е срам. Ама погледите на
хората стават едни особени. Хоспитализиран!Нерви! Нямам сили да се обяснявам. Дъвча си
успокоителните тихо и кротко. Нямам представа как действат. Знам само, ч е притъпяват
мозъка. Мокро одеяло върху тлееща жарава. Психофармакон. Лекарство за нерви те. Когато
сърцето не бие както трябва, приемаш бетаблокери. Бета-адренорецепторни антагонисти.
Когато мозъкът превърти, прибягваш до селективни инхибитори на обратното захващане на
серотонина. Дълги думи. Магически активни съставки. И от това човек оздравява? Болестта е
свързана със срама. Нещо, за което следва да си мълчиш, да не се ровиш. Рак... Сърдечни
проблеми... Нерви. Особено нерви. Охо?Проблеми с нервите? Съчувствено. После не си казва-
ме нищо повече. Сякаш оповестяването на някакво заболяване ни прави по-податливи на него,
сякаш неврозите и препускащата в галоп левкемия по някакъв неразгадаем начин стават
заразни или се активират автоматично в мига, когато спрем да предем какавиди от мълчание
около думите.
IV
В болницата ни задържаха няколко часа. За всеки случай.
Бяхме се изплъзнали от преследвачите си. Сега обаче си въобразяваха, че сме откраднали
оригинала на писмото от Реджина Ферари.
За по-сигурно двамата с Анджелика се изнесохме от стаите си. Управителят на „Кастело
Катулус", Фабиано Силор, уреди аз и Анджелика да разменим стаите си с двама други
участници в конференцията. Множество обаждания бяха постъпили в културния център. От
журналисти. Но също така и от учени. Академици. Професор от Григорианския университет в
Рим. Главният библиотекар на Библиотека Медичи Лауренциана и Апостолическата
Ватиканска библиотека. Кустос от Секретните архиви на Ватикана. Попитах Силор дали не би
могъл да повика стария селски свещеник, Пиеро Фичино, ала той предпочел да напусне хотела
и да отпътува поради създалия се драматизъм. Силор ми даде номера му, написан на жълто
самозалепващо се листче. Сетне го помолих да провери дали някой от участниците не си бе
записал представените от професор Морети кодове, или не бе правил снимки с мобилен
телефон по време на доклада.
Анджелика си бе взела душ, беше се и преоблякла, което си бе повече, отколкото би ми
дошло наум. За устните ѝ се беше вкопчила цигара. Когато ме пусна да вляза, говореше по
телефона. Полиция, произнесе с беззвучни движения на устните. По изражението на лицето ѝ
прецених, че нямали никакви новини. Затвори и захвърли телефона на леглото, където направи
два отскока, преди да се кротне.
– О, Бьорн... - поде тя с кратка въздишка. Седна на леглото. - Какво се случва? Сега те си
мислят, че ние притежаваме оригинала на писмото. Но ако не са го взели те - къде ще да е
тогава?
– Именно. Двамата очевидно бяха дошли, за да откраднат оригинала. Но тъй като вече е
бил задигнат, това трябва да означава, че съвсем други лица са отмъкнали писмото преди тях.
Кой?
След драматичните злощастия от изминалия ден Анджелика, съвсем разбираемо, бе
потънала в грижи за сина и съпруга си, та, за разлика от мен, не я занимаваше чак толкова
начинът, по който зъбчатите колела на събитията се бяха сключили помежду си.
– Искаш ли да си вървя? - попитах. - Имаш ли нужда от малко време за себе си?
– Не, не - за кратък миг се оживи. - Радвам се, че си тук.
При вида на уязвимостта ѝ ми се прищя да я обгърна с ръ це, да я утеша, да я полюлея и
погаля по гърба. Мисълта запра ти хормоните ми в посока, където нямаше да намерят пристан.
Мобилният ѝ телефон звънна. Грабна го от леглото.
– Неизвестен номер - отбеляза напосоки. - Pronto! - Лицето ѝ застина. Не успя да каже
много, преди да затвори.
– Кой беше? - попитах.
– Не пожела да каже. Налагало се да говори с мен, толкова.