– Кой може да е, според теб? Някой от похитителите?
– Навярно. Не знам. Предполагам.
– Но какво каза?
– Че сме имали общи интереси.
– Общи интереси? Какви?
– Не знам! Нямах сили да разговарям с него.
– Но ти трябва да ги изслушаш, Анджелика. В случай че се обаждат похитителите.
Тя се сгърчи на кълбо и избухна в плач. Приседнах до нея и обгърнах раменете ѝ с ръка.
Тя се облегна на мен. С леки, предпазливи движения, започнах да я галя по ръката и гърба.
Като да докосваш птичка. Не беше кой знае какво преувеличение. Плачът бавно премина в тихо
хлипане. Накрая долавях само диханието ѝ, силно пресекливо. Поседяхме така известно време.
В чантата си намери руло носни кърпички. Избърса сълзите си и се изсекна. Аз станах и отидох
до прозореца. На паркинга отвън рояк непоклатими журналисти - повечето телевизионни
репортери, които щяха да предават пряко по ве черните новинарски емисии, преди да си съберат
нещата и да продължат към нови драми и трагедии - се бяха скупчили около кръгъл грил, който
някой достатъчно предвидлив бе донесъл със себе си. Полицията си беше заминала, сякаш по
взаимно съгласие с медиите бе прозряла, че следващата стъпка би била професор Морети да
бъде открит е обърнат корем по водите на Арно или да изникне отнякъде, объркан, с вързани на
гърба ръце, на някоя закътана магистрална отбивка.
Пристигна шевролет силверадо и спря насред паркинга. За минутка остана неподвижен.
После се обърна и отпраши наново.
Незначително. Дреболия. Навярно някой местен лозар, който искаше да зърне
местопрестъплението със собствените си очи, преди всичко да приключи. И все пак...
– Ще имаш ли сили да посетим отново Реджина Ферари? - попитах аз.
– Защо?
– Така и не можахме да разговаряме с нея като хората. За писмото на Нострадамус. За
текста.
– Нали писмото го няма!
– Доколкото знаем, може да си е записала шифрите. Или да го е копирала.
– Да, да.
– Има и нещо съвсем различно: Приемаме за даденост, че тя казва истината. Ами ако не
можем да ѝ имаме доверие? Откъде да знаем, че Реджина Ферари не е една от - тях! - помолих
я да напълни един куфар с най-необходимото. За всеки случай. - Те си мислят, че писмото сега
е у нас - казах ѝ. - Никога не се знае...
V
Реджина Ферари живееше под наем в блок на популярен сред туристите булевард в
центъра на Флоренция. Вечерното слънце се спускаше ниско, въздухът миришеше на отходни
газове, на уханията от цветните лехи по хотелските тераси, на парфюмите на жените, които се
разхождаха ръка за ръка с мъжете по алея та за отдих. По целия първи етаж на блока се точеше
сводест коридор. Двойната входна врата бе разположена между магазини за тютюн и сладолед.
Някакъв портиер бе коленичил да поправи ключалката, когато аз и Анджелика паркирахме
пред входа.
– Реджина Ферари? - попита Анджелика.
– Третия етаж - отвърна онзи кисело. - Вдясно. Старовремският асансьор бе
клаустрофобично тесен и оборудван с дрънчаща решетка от вътрешната страна на самата врата.
Пет разхлопани бутона. Лампата на тавана не ра ботеше. Орнаментираната стрелка сочеше
самоуверено към четвъртия етаж, когато асансьорът се закова рязко на третия. Наложи се да
повдигна разнебитената решетка, за да се отвори. Излязохме на площадка, покрита с напукани
черни плочи. Три апартамента. На вратата на най-десния с кабарчета бе окачена бележка с
името Ферари. Анджелика позвъни. Звукът напомняше на дефектен училищен звънец. Висок,
пронизителен. Тон, способен да събуди и мъртвите.
Отвътре се долавяше нечие свирукане.
Докато чакахме, забелязах всички прорези и драскотини около ключалката и рамката на
вратата. Побутнах я леко с върха на пръстите си. Приплъзна се. Резето ѝ се мъдреше на пода в
антрето.
С Анджелика се спогледахме тревожно.
– Реджина? - направи опит Анджелика. Повиши тон: - Реджина? Реджина Ферари?
Влязохме. Тръпки ме побиха от миризмата на тамян. Ед новременно приятна и сладникава
до втръсване.
Антрето бе с размерите на асансьора. Два афиша на стената. Вдясно имаше врата,
отвеждаща към тоалетна и баня. Право напред: тясна кухничка. Шкафове с плъзгащи се врати,
умивалник, хладилник. Нямаше място дори за кутия за хляб.
– Реджина Ферари? - повиках на висок глас.
Отвъд кухнята: дневната. Всичко бе миниатюрно. Дребно. Тясно. Гостната се състоеше от
диван, маса и телевизор с плосък екран, закачен за стената. И клетка със зеленикаво -жълто