папагалче. Чуруликаше радостно. На масата имаше камара лъскави модни списания. Вляво -
затворена врата.
– Реджина? - извиках.
Почуках на вратата. Силно. Нямаше начин да не ни чуе. Дори да спеше. Но нали никога
не се знае. Защо пък да не си покани двама-трима общи работници, на които се е натъкна ла на
път към дома.
– Реджина? - обади се Анджелика на висок глас. Сложих ръка на бравата и отворих
вратата.
ГЛАВА 7
Ритуалното убийство
Флоренция,
понеделник вечер
I
Реджина Ферари лежеше гола на леглото. Ръцете ѝ бяха скръстени на корема. Бе сплела
пръсти около розов венец. Молитвена броеница. Разпятието бе увиснало косо в пъпа ѝ.
Мъртва. Без съмнение. Беше бяла като копринения чаршаф, на който бе положена.
Широко отворени очи. Зяпнала уста. Сякаш смъртта я бе отнесла насред писък.
Анджелика нададе стон и се олюля назад.
Преди няколко години открих мъртвия си приятел Кристиян Кайсер по съшия начин.
Умрял в леглото. Върху чаршаф от коприна. Гол. Синкавоблед. Насред изпаренията от тамяна и
собственото му гниене. Кристиян бе очистен. От откачените фанатици на Луцифер.
Дракулсънджейците - пребиваващи в манастир в румънска Трансилвания - източваха кръвта на
жертвите си чрез варварски религиозен ритуал. Като риби. Отвратителната практика се
коренеше в средновековните представи за магическите и божествени свойства на кръвта.
Ала тук? В Италия? През 2012?
Източването на кръвта не бе само с религиозна цел. Отделни секти го причиняваха на
жертвите си, за да изкопчат от тях информация. Прерязването на артериите функционираше
като собствен телесен серум на истината. Отделяйки тялото от кръвта, жертвоприношението се
свързваше с прочистването на плътта и душата. В своя фанатизъм те смятаха, че кръвната
жертва, тамянът и голотата обвързват хората по-плътно с боговете.
Дали бяха убили Реджина Ферари, за да я накарат да издаде нещо? Или за да ѝ попречат
да разкрие истината?
II
– Ехо? Реджина?
Портиерът. На вратата.
Щом ни съзря, каза:
– Реших, че ще е най-добре да се отбия. Че насам се бяхте запътили. Аз - Замълча.
Погледът му се залепи за Анджелика, която плачеше на мястото си. Той преглътна. - Кажете
ми, всичко наред ли е?
– Обади се в полицията! - призовах го.
– Вече го сторих.
– Вече?
– Да? Заради взлома.
– Пак им се обади! - казах му. - Веднага!
– Че защо?
Затиках Анджелика пред себе си, през кухнята, покрай портиера, на площадката навън.
– Защото тук е извършено убийство!
– Убийство? - Портиерът се взираше в нас, докато тичахме надолу по стълбите. - Какво е
станало? Реджина ли е убита? - извика след нас.
– Повикай полицията!
III
Запалих Бричката. Включих мигача. Някакво ауди спря. Свърнах по улицата. Едно от
предимствата на 2CV е, че останалите участници в движението изпитват към теб известно
съжаление.
Анджелика плачеше ли, плачеше.
В огледалото за обратно виждане забелязах шевролет силверадо, който бе паркиран
неправомерно и чакаше с включени светлини. Плъзна се от тротоара подобно на ла ком
крокодил и се вля в бавната вълна на трафика. Превклю чих на по-ниска предавка, което не
оказа някакво очевидно въздействие върху оборотите. Анджелика трябва да бе доло вила
неспокойните ми погледи към огледалото през сълзите си. Извърна се. Шевито тъкмо се
насаждаше в опашката на седем-осем коли от нас. Обзе я порив на решимост.
– Надясно на кръстовището със светофара! Дясно!
В огледалото забелязах, че шевролетът се бе разположил от външната страна на
опашката. Рязко завих надясно. Светофарът беше червен. Ужасно червен. Пищящи клаксони.
Размахани юмруци.
Много добри неща могат да се кажат за Бричката. Кола е характер. И чар. С инстинкт за
самосъхранение във всяка свещ. Самоувереност във всяко бутало. Загатната душа някъде из
цилиндровия блок. Но, в края на краищата, тя е ситроен 2CV. Розов. На черни точки. Някога си
мислех, че нетрадиционният избор на цвят и точките са нахакан трик с нотка самоирония.
Точно в този миг обаче предвещаваха не приятности. Не е особено лесно да се престориш на
невидим с Бричката.
Врязах се в тясната пресечка. Вляво, в още по-тясна. Предните фарове на шевролета
проблеснаха в огледалото. Свърнах по пътя по протежение на Арно. Вечерното слънце се бе
снишило. Карах с максималната възможна скорост. А тя не бе кой знае каква, 29 немощни