конски сили, приети със снизхождение. Бричката напредваше със собствено темпо.
През цялото време виждах пред себе си Реджина. Бедната Реджина.
Анджелика се обади в полицията. Искаше да се увери, че са приели сигнала за убийството
и да предупреди, че извършителите в този момент преследваха нас. Всячески се мъчеше да
накара полицая да разбере.
– Не - каза на няколко пъти, - не можем да дойдем до полицейското управление,
преследват ни! - Пауза. - Шевролет силверадо! - Пауза. - Защото ни преследва! - Пауза. - Не, не
знаем кой я е убил, но е близко до ума, че е същият, дето е отвлякъл Лоренцо и Силвио. - Пауза.
- Луд ли сте? Естествено, че не сме присъствали, докато са я убивали! - Пауза. - Не мисля, че
този разговор ще доведе до напредък. Дочуване! - Приключи и викна: - Наляво!
Процедих се покрай олюляващ се велосипедист и няколко препълнени боклукчийски
кофи, изпречили се застрашително на пътя.
– Наляво!
Зад нас се чуваха клаксони и ядовити викове. Шевролетът бе нацепил велосипедиста. И
кофите.
– Полицията не пожела ли да те изслуша? - викнах аз. Забърсах зарязан мотопед с
багажник, пълен с пъпеши.
Собственикът - мъж с кепе и бирено шкембе - изпсува и размаха юмрук.
– Прехвърлиха ме на най-опакото отблъскващо ченге - отвърна Анджелика. - Звучеше
така, сякаш с теб сме главните им заподозрени.
– Ние?
– Призова ни да се явим незабавно в полицейското управление.
Аз съм почтен човек. При нормални обстоятелства по ре флекс щях да сторя каквото ми
казва полицията. Не само за да помогна в разследването, но и защото бягството лесно може да
се възприеме като признаване на вината. При все това бе очевадно, че нямаше какво да
спечелим, посещавайки полицията. Не можехме да прахосаме онези два-три дни, които щяха да
са им необходими, за да ни изключат от убийството. Най-важното сега бе да открием професор
Морети и Силвио.
– Надясно! - кресна Анджелика.
– Сериозно? – Дясно!
Наврях Бричката в проход, тъй тесен, че дясното стра нично огледало се разби в ръба на
сградата и направо се от чупи. Шевролетът се принуди да набие спирачките. Широка та кола
отстъпи назад и прибра страничните огледала, за да се справи със завоя. По този начин
спечелихме няколко ценни метра. Следващата задна уличка бе дълга и тясна, на ня колкостотин
метра по-напред се вливаше в булевард с улично движение.
– Наляво! В гаража зад фиата!
Нямах време да разпитвам. Свих рязко в гаража. За щастие, беше и отворен, и празен.
Отпуснах педала на спирачките, за да не ни издадат стоповете. Преследвачите ни заобиколиха
ъгъла в следващите секунди. Шофьорът явно бе решил, че сме отпрашили към булеварда и
трафикът ни е погълнал. Шевролетът ни подмина като черен проблясък в огледалото.
ГЛАВА 8
Стаята
Флоренция,
понеделник вечер
I
Прекарахме пет минути в гаража, преди да дръзна да дам на заден ход. През цялото време
си мислех тъкмо за Реджина. Виждах я пред очите си, толкова гола и мъртва, тъй не въобразимо
крехка и бледа, невинна жертва на злост и бруталност, които ме омаломощаваха от печал, от
объркване, от страх.
Вместо да продължим надолу по булеварда, ние се запровирахме през флорентинските
лабиринти от проходи и задни улички. Анджелика бе добре запозната с района. Отбихме в
задния двор на хотел, недалеч от Арно, и паркирахме на мяс то, което според табелката бе
резервирано за Управителя на хотела. Приятел на Анджелика.
– Човек, на когото вярвам - увери ме тя. Влезе през някаква задна врата и се забави доста
дълго. Когато най-сетне се появи, вдигна палец към мен.
– Всъщност няма място - каза ми. - Нито тук, нито в це лия град. Но успяха да ни уредят с
една стая.
Една стая?
Една-единствена стая?
II
Не беше голямата стая. Двойно легло. Две нощни шкафчета. Ракла. Стол. Прозорец към
задния двор. Като оставихме куфарите си на пода, на практика бе запълнена.
– Боже мой, Бьорн! - прошепна Анджелика. - О, Боже мой!
В погледа ѝ прочетох отчаянието заради Реджина Фера ри, съпруга и сина ѝ, да, заради
цялата злополучна ситуация. Аз лично - въпреки отчаянието по повод участта на Реджина - бях
обзет от стъписващо безпокойство, задето скоро щеше да ми се наложи да споделя едно не
особено широко двойно легло с Анджелика Морети.
Въпросите се бяха натрупали. Изпълваха главата ми. Ка то мухи в мозъка. Кой бе
отвлякъл съпруга и сина на Анджелика, убивайки по-късно Реджина Ферари? И не на последно