гърдите ѝ, бедрата, ямките, където тилът среща раменете, вътрешната страна на лактите, мекия
корем, пъпа, ханша, заоблените задни части, коленете и краката, ходилата - изгарях от копнеж
да целуна това тяло, тъй близо до мен. Вдишвах насечено и сподавено.
– Уморен? - попита Анджелика.
Не отговорих, сърцето ми препускаше бясно, не можех да контролирам нито дишането,
нито гласа си. Покана? Уморен ? Дали не искаше да се прокрадна в нейната половина от
леглото, да я обгърна и утеша, да я целуна нежно и най-сетне да я любя - дори и само за да
отпратя опасенията от мислите ѝ за няколко минути? Затова ли ме питаше?
Уморен ?
– Малко - отвърнах бездиханно.
Лъжи. Не чувствах умора. Думата просто ми се изплъзна. Това бе единственото, което
съумях да изрека, без да издам какъв задух ме бе налегнал.
Представях си картинно голото ѝ тяло под моето, на лунната светлина от процепа между
завесите - гърдите, корема, бедрата, сключени около ханша ми.
Чух я да вдишва. Тъй близо, тъй удивително близо.
- Лека нощ - пожела Анджелика Морети.
ГЛАВА 9
Теофилус
Салон дьо Прованс,
вторник следобед
I
Доста мисля за безкрая.
Поредната заблуда, поредният пример за ограничеността на човешкия ум. Не сме
способни да си представим безконечното. Нещо, което трае ли, трае. Пък и изобщо не е така.
Безпределната вселена е кръгла. Ако пътуваш достатъчно дълго в една и съща посока, ще се
върнеш на изходната точка. Да, а какво има там, отвъд? - питаш ме. Нали все трябва да има
нещо и извън кривината, отвъд безкрая. Други светове, както вярват някои физици? Или
НИЩО? Нашият мозък не е способен да си представи едно понятие от порядъка на НИЩО.
Отвъд природните закони и гравитацията няма НИ ЩО. Няма дори празнота. Нито мрак.
НИЩО няма там. Но какво е НИЩОТО? Тази концепция убягва на въображение то ни. Дори
НИЩОТО гледаме да напълним с НЕЩО. Пред ставата за едно или друго, която придава форма
и съдържание на НИЩОТО. Дори празното пространство между земното кълбо и звездите в
пълно с НЕЩО. Частици. Лъчение. Тъмна материя. Невидимата, могъща гравита ция. Може ли
Бог да се крие в природните закони? Възможно ли е природ ните закони и Бог чисто и просто да
са едно? Някога зададох този въпрос на един пастор. Той дълго се взира в мен. На истина не си
прозрял абсолютно нищо от Божията същност, рече ми. Така да е. При все това мисълта не ме
напускаше. Та с какво право можеше пасторът да твърди, че е прозрял Божията същност? Чрез
четмо и учение? Чрез молитви? Във всеки случай не и чрез смирение.
II
Слънцето проблясваше през леки като воал облаци, кога то пристигнахме в Салон, малко
градче в Южна Франция, на няколко мили северно от Марсилия. Някаква приятелка на
Анджелика ни бе заела колата си. Класна миниатюрка. Кола та, де. Миникупър. Бричката остана
покрита с брезент в задния двор на хотела във Флоренция. За всеки случай. Започвах да ставам
леко параноичен.
Пътуването беше дълго. Седем часа. Двамата е Анджелика не бяхме особено
разговорливи. Тя доста си поплака. Мисълта за Реджина Ферари болеше като нокът в корема.
По наша вина ли стана? Защо е била уб ита? От кого? Печал и въпроси рамо до рамо.
Убийството бе превърнало целия този случай от непривичен и плашещ куриоз в трагедия.
Маневрирах с минито през задрямали градски улички. Са лон дьо Прованс има корени в
римската епоха. И до днес си изглежда така. Рустикалното, изконното придава на градчета като
Салон съвсем своеобразен чар. Нещо уникално, казваме с въодушевление, щом се върнем у
дома. Тесни, мрачни проходи. Павирани улици. Църкви с внушителни камбана рии. Дори
крепост си имат. Chateau de l'Emperi. Според преданието Катерина Медичи е живяла тук, когато
Нострадамус ѝ е помагал да скрои своите планове за бъдещето.
Паркирах в центъра, на паркинг край гробище с мавзолеи и набиващи се на очи
монументи над задрямали гробници.
III
Теофилус дьо Гарансиер живееше на втория етаж в разнебитена постройка в пресечка на
Булвар Нострадамус. Входната врата изглеждаше така, сякаш някога бе служила за плот за
филетиране на някой несръчен със сатъра месар. Висеше накриво на две ръждясали панти.
Стълбището клонеше заплашително към шахтата. Стъпалата скърцаха и под даваха. Парапетът
бе разклатен. Звънецът не работеше. Въпреки това Теофилус дьо Гарансиер отвори, преди да