успеем да почукаме. Като някой паяк, който е стоял неподвижно в мрежата си и само е чака л
някой да се омотае в нея.
– Госпожо Морети! Господин Белтьо! Добре дошли! - изписка с глас, тъй тънък, че
граничеше с фалцета. Беше мършав мъж с дълги, хилави крайници, щръкнали от стегнато и
окосмено телце. Представях си как ни наблюдава с фасетни очи, които хладно и лакомо
разделяха мен и Анджелика на хиляди калейдоскопични отражения. Аз ще да съм бил мал ко
замаян след дългото пътуване... Доброто ли ни желаеше, или се числеше към мизантропска
мрежа фанатици, които не се свеняха да отвличат малки момченца и да убиват невинни
кустоси, за да се домогнат до прастари документи, дето едва малцина от нас, ако трябва да
бъдем съвсем честни, подозираха защо всъщност ги издирваме?
Пусна ни в апартамента с миризмата му на напечен от слънцето прах, кубински пури и
готвено зеле. Апартамент, пълен с книги. Претъпкани лавици от пода до тавана. Нестабилни
камари на земята. Самата тежест на внушителната му колекция трябва да бе притиснала
сградата на половин метър в земята, допринасяйки до голяма степен за нейната разнебитеност и
всички набиващи се на очи отклонения от правите линии. В гостната бе разтребил място за нас
сред камарите книги и кипнати сталагмити от вестници и списания. Междувременно, сподели
ни през смях, най-сетне преоткрил изгубения си салон от 70-те.
– Нищо ново за професор Морети? – попита ни. Анджелика поклати глава.
– Недоумявам! - продължи той. - Пък и бедничката Реджина. Моята драга, добра
приятелка. Тази сутрин прочетох за убийството. Трагично!
Така се бе вживял в собственото си отчаяние, че бе невъзможно да се прецени, дали се
преструваше, или чувствата му бяха искрени. Ние обаче нямахме друг избор, освен да му се
доверим. Бяхме оголили гръкляните си, когато му се обадихме, за да уговорим среща. Той ни
най-малко не изглеждаше стряскащ, така да се каже. Ала често трябва да се пазиш тъкмо от
онези, на които най-силно се уповаваш. Теофилус дьо Гарансиер изчезна в кухнята и се върна с
кафе и чиния бисквитки. Наля го в миниатюрни чашки и се снабди с един макарон. Хванах се,
че се взирам с възхита в ръцете му, в пръстите, които се движеха трепкаво в синхронна
хармония.
– По телефона - поде той, ала в съшия този миг осъзна, че устата му бе твърде пълна, за да
успее да довърши, та остатъкът от въпроса последва едва когато бе досдъвкал и преглътнал, -
по телефона спомена, че и вие сте се чувствали - преследвани? - Нещо в начина, по който
попита, загатваше опита му да прецени дали страхът бе оправдан, или истеричен.
– Да - отговори Анджелика. - И нас гонят.
– Те?
– Не знаем кои са.
Теофилус дьо Гарансиер кимна бавно.
– Навярно религиозни фанатици - обадих се аз.
– Какво те навежда на тази мисъл?
– Например начинът, по който е била убита Реджина Ферари. Чувал ли си за
дракулсънджейците? Или Vicarius Filii Dei?
– Естествено. Първите ефективно бяха разтурени от румънските власти преди около две
години. За вторите никой не е чувал от XVI век насам, нито те са се обаждали.
– Ние смятаме - подех колебливо, замислено, - че обяснението за отвличането следва да
се търси в миналото.
– При Нострадамус? Тъй де, след като сте дошли тук.
– Може и така да изглежда. Някой от нашето съвремие търси - е, не знам какво търсят, но
очевидно е нещо, с което Нострадамус е бил запознат.
- Работил съм с Нострадамус и неговите текстове близо 40 години. Никога не съм се
натъквал на нещо - пак това скептично колебание - подобно. Допускам, че намирате връзка
между отвличането и писмото, на което се е натъкна ла Реджина Ферари в колекцията Гонзага?
- Запознат си с тази история? - попита Анджелика.
– Дали съм запознат? Тъкмо аз подшушнах на Лоренцо за откритието на Реджина Ферари.
Функционирах като един вид неин неофициален консултант по време на работата ѝ със
сбирката Гонзага. Никога ли не ти го е споменавал? Типично за Лоренцо. Ами да. Обадих му се
неприлично рано в една неделна утрин, за да го известя. Горката Реджина...
– Какво можеш да ни разкажеш за писмото? - обадих се аз.
– Колекцията Гонзага... Да, ами какво ли не? Федерико II Гонзага, маркиз и по-късно
граф, е управлявал Мантуа - която познавате от Шекспировата Ромео и Жулиета - чак до
смъртта си през 1540 г. Папа Лъв X го провъзгласява за главнокомандващ на папските
въоръжени сили. Впрочем Лъв X е бил папата, произнесъл прословутите думи: Митът за
Христос досега ни е вършил добра работа.