Докато Джулиано стене от болка, кръвта му изтича там, на пода в църквата.
Имената на убийците: Бернардо ди Бандино Барончели и Франческо де Паци.
Същевременно друга въоръжена група бунтовници се насочва към двореца.
Където всичко се обърква. Всичко!
Вече вътре, размирниците са изпратени да чакат в различни зали. Следват поканата
послушни като овце. Дворцовите пазачи са се досетили какво се разиграв а. Нападат
разпиляната група бунтовници. Същевременно откъм църквата приижда бясна маса народ.
Искат да отмъстят за убийството на Джулиано и да защитят градската си управа. Петима
нападатели са надвити. Един по един ги хвърлят през прозорците на двореца с въжета около
шиите. Като злокобен символ на неуспешния преврат - и за ликуваща радост на тълпите долу
на площада - труповете висят и се поклащат на каменната фасада. Едно от мъртвите тела,
докато сърцето все още биело в бунтарската му гръд, принадлежало на мъжа с име
Франческо де Паци.
V
Продължихме напред в нощта. Анджелика разгърна прос транната си теория, че
тамплиерите са се домогнали до урната на Цезар, която - по логика, която разбирах само
отчасти - най-вероятно се намирала във Флоренция. Или Рим. Допусках, че собствената ми
теория - че би било възможно да намерим следа, която Микеланджело е оставил в църк вата
„Свети Петър" или на тавана на Сикстинската капела, без никой да я открие векове наред -
звучеше също толкова налудничаво.
Седнал зад волана, на ослепителните шарки, рисувани от фаровете на насрещните коли,
размишлявах за всичките ни теории. За бедната Реджина Ферари. И за трите шифъра, които
получихме от Теофилус дьо Гарансиер:
Въпреки че бе нощ, трафикът по магистралата беше гъст. Нямах нищо против. Сега бяхме
част от хилядите светлини на автомобили. Понякога бягството е въпрос на укриване сред
множеството. Да станеш невидим за преследвачите си. Ти навярно не ги виждаш. Ала знаеш, че
са някъде там.
ГЛАВА 11
Нишки
Флоренция,
сряда сутрин
I
Винаги съм бил послушният. Най-доброто момченце в класа, онова, дето вдига ръка и
търпеливо изчаква кимва нето на учителя. Онзи, дето никога не се бие на училищния двор.
Онзи, дето си изяжда филиите с пастет, опаковани за обяд, и си изпива млякото. Аз бях онзи,
който си седи у дома и пише домашни, докато съучениците обикалят махалата и правят
пакости. Аз бях онзи, дето казва да, мамо. Онзи, който винаги е виждал, че някой е нажален, и
е гледал да утешава. Внушавах си, че притежавам сила на лечител, че утехата и съчувствието
ми ще излекуват всяка мъка и ще заглушат всяка въздишка. Резервен Исус. Така ме нарича ха.
Момчетата в училищния двор. Резервен Исус.
Бунтът не ми бе присъщ. С годините сам го развих у себе си. Знаеш как е. Ставаш
тийнейджър. Ставаш особен и опак. Пре зираш авторитетите и всичко, което ти се казва. Ала
някъде дълбоко в мен все още битува отстъпчивото и лоялно момченце.
II
На ранина, безчувствени от изтощение, наближихме Флоренция. Паркирахме на отбивка
за отдих, скрити зад няколко дървета и обществени тоалетни, и заспахме начаса.
Когато се събудих - не от птича песен, а от трясъка от капака на контейнер за боклук -
Анджелика бе съвършено будна и се взираше през предното стъкло.
– Добро утро - смънках сънено.
Тя не отговори. Не ме погледна. Просто гледаше втренче но, през стъклото.
– Анджелика?
Сепна се, едва когато я хванах за ръката.
– Добро утро - повторих. Не изглеждаше да ме разпозна ва. После се засмя. Смехът ѝ
премина в плач. Къси, ритмич ни хлипания.
– Анджелика? По-високо:
– Анджелика?
Изглеждаше така, сякаш бавно идва на себе си. Усмихна се нервно, пооправи косата си и
каза:
– Май не бях съвсем будна.
Малко по-късно включихме мобилните си телефони. Анджелика бе получила над трийсет
съобщения. Няколко от полицията - настояваха да се обади, множество от приятели и коле га,
едно от управителя на културния център, който се извиняваше, че не намерил никой записал
или снимал засуканите кодове, и още едно от монаха, дето се наричаше Франческо де Паци:
Г-жо Морети. Пред Божия лик аз съм грешник. За своя вероломен кардинал - Юда. Ала