Площадът пред университетската библиотека бе доста тесен. Буикът даде назад - право в
страната на паркирано волво, което бе изтикано насред редица оставени наблизо ску тери с
виеща аларма. Буикът направи ръмжащ обратен завой и настигна тичащите мъже. Калникът
удари единия в черни одежди и го запрати върху бронята на паркиран форд.
Еднопосочната Виа де Кастелачо е тясна, лъкатушна уличка в сянката на високи сгради.
Насред пътя се задаваше боклукчийски камион. Двамата с Анджелика се промушихме между
машината и стената на блока. Буикът наду клаксона. Камионът му отвърна. Не мисля, че
общите работници се трогнаха от дипломатическите номера.
Анджелика бе стиснала ръката ми. Едва дишах. Фучахме надолу по тясната пряка.
Покрай редица сиви контейнери за боклук. Излязохме на Виа дей Серви.
Измежду покривите на къщите се издигаше внушителният купол на II Duomo.
Катедралата. Зад гърба ни се разнася ха разлютеният клаксон на боклукчийския камион и ярост-
ните викове на мъжете, които се мъчеха да ни настигнат. Бегом, ръка за ръка, продължихме
надолу по Виа дей Серви. Не знам какво ще да са си помислили хората. Красавицата и звярът.
След петдесетина метра свихме надясно към Виа дей Пучи. После наляво по Виа Рикасоли,
която се вливаше в пиацата пред Базилика Санта Мария дел Фиоре. Огромната катедрала
блестеше бяла на слънцето. Мраморни стени. Червени куполи. Започната през 1296 г. Не че
точно там и точно в онзи миг се замислях за подобни подробности. Може и да съм зубър, ама
не чак толкова.
Позабавихме ход. Не искахме да привличаме вниманието. През цялото време се
придържахме към групичките турис ти. Надявахме се по този начин да се изгубим сред тълпата.
Извърнах се и се огледах за преследвачите. Не ги открих. По водовъртежните движения
на масите народ обаче се досетих къде бяха - хората правеха път на търчащите мъже.
Прекосихме площада насред група шумни американци. Като прихванати в подводно течение,
бяхме завлечени в II Duomo. Там оставихме американците и се присъединихме към една
холандска дружинка.
Далеч на входа, сред глави и флагчета на гидове, зърнах преследвачите.
Стигнахме до един страничен изход. Двамата с Анджелика се наведохме и се измъкнахме.
Някакъв пазач ни зяпна изумено.
- Гърбът ме боли - смънках. Звучеше м и като нещо, кое то италианец би разбрал.
Историята на Морети
(IV)
МЕЖДУ ДЕЙСТВИЯТА: ЧИСЛОТО НА ЗВЯРА: 666
МАНАСТИРЪТ МОНТЕКАСЕТО
СРЯДА
Гладен ли си? - пита Лоренцо.
Не.
Трябва да ядеш.
Нямам сили.
Събудиха се, когато монахът на име Вартоломей прис тигна със закуската. Хляб, масло,
сирене, сладко, две варени яйца, сок, мляко, кафе.
Лоренцо пита: Какво се случи нощес?
Вартоломей извръща поглед.
Алармите? Цялата суматоха? Какво стана?
Очите на Вартоломей са безизразни. Напуска килията, без да отговори.
*
След закуска стражарите ги повеждат през коридорите и надолу по всички стъпала до
библиотеката. Франческо го няма. Оставил е обаче купчина бели листи и цветни моливи на
мястото на Силвио. Лоренцо сяда на писалището, за да продължи с работата по кодовете.
Шифър на Виженер. Всеки знак замества друг. Ала не същия. След известно време моли един
от пазачите да доведе Франческо. Онзи тръгва. Малко по-късно се връща с кардинала и Драко.
Добър ден, професор Морети, добър ден, Силвио.
Къде е Франческо?
Той - днес не е на разположение.
Болен ли е? Пътува?
Нещо такова. Отец Никола ще поеме службата на библи отекар в негово отсъствие. Кога
ще се върне?
Кардиналът казва: Хрумна ми една идея. Дали е възможно ръкописът на Войнич да има
нещо общо с темата? Ами ако Нострадамус е авторът на ръкописа на Войнич?
Лоренцо бърчи чело. Ръкописът на Войнич бе мистерия. Изписаната на ръка книга се
състои от неразгадаеми знаци на непонятен език, който изумява учените и експертите по
кодове до ден днешен. Състои се от 240 страници, изписа ни и изобразени на ръка върху най-
финия пергамент. Към днешна дата никой от най-изтъкнатите криптолози по света не е съумял
да дешифрира ръкописа на Войнич.
Защо Нострадамус да има нещо общо с тази творба? - пита той.
Възможно ли е да е укрил указанията за кивота сред знаците?
Кардинале, ръкописът на Войнич е по-стар от Нострадамус. Когато пергаментите са
датирани с С14 в университета на Аризона, установяват, че кожата е принадлежала на животно,
живяло между 1404 и 1438 г.