Силвио се усмихва.
A R?
И R не е римска цифра.
Вярно. Нова нула.
Това е тъпо.
Като цяло не. Ако продължим, буква по буква, можем да съставим схема, която има
следния вид:
Силвио дълго се взира в числата.
И какво? - пита най-сетне.
Събери ги.
Кои?
Трите частични суми.
Наум?
Можеш да смяташ на този лист.
Побутва към момчето празен лист. Силвио пише:
112
+ 53
+ 501
666
Числото на звяра.
Очите на Господа пазят онзи, който има знание,
и Той осуетява думите на коварния.
Притчи Соломонови
И като свърши говоренето си с Моисея
на Синайската планина,
Господ му даде двете плочи на свидетелството,
каменни плочи, написани с Божия пръст.
Изход
V
ФЛОРЕНЦИЯ - ГРОСЕТО – Рим
СРЯДА СЛЕДОБЕД - ЧЕТВЪРТЪК ПРЕДИОБЕД
ГЛАВА 13
Паркът Боболи
Флоренция,
сряда следобед
I
Подобен на избуяла райска градина, паркът Боболи дремеше на няколко лениви хвърлея
от Понте Векио. Двамата с Анджелика приседнахме на прохладната сянка под няколко
гигантски дървета сред дъхавата прясно окосена трева. Дървета, гъмжащи от птиченца и
чуруликане. Нишки слънчева светлина през листака.
Прекарахме няколко минути в мълчание и опит да се посъвземем. И да проумеем.
– Първо Реджина - поде Анджелика с изтънял гласец. - После Теофилус. А сега - почти и
нас. Боже мой, Бьорн, какво се случва? Кои са те? Кои? Защо ни преследват? Ние знаем най-
малко от всички! Защо избиват онези, с които говорим? И как може да знаят къде се намираме
през цялото време?
Правдоподобно ми изглеждаше да ни причакат пред дома на Реджина. Не беше чак
толкова невероятно да я посетим отново.
Но Теофилус? И Карло Челини?
Двамата с Анджелика прозряхме отговора в един и същи миг. В ретроспекдия всичко ти
се струва толкова очевидно. Естествено, че трябваше да се досетим по -рано. И двамата обаче
бяхме забулени всеки в своя собствен мъглив свят на страх и объркване. Там невинаги се
оказва особено лесно да разсъждаваш ясно и логично.
Без да обелим и дума, извадихме сим-картите от телефоните си.
На място извън кръгозора ни се включи моторна косачка. Разлетяха се птички. Проследих
с поглед четири мравки, които се мъчеха да влачат бръмбар през тревата. При вида на
затормозените мравки и мъртвия бръмбар в мен се загнезди ужасна мисъл. Карло Челини! Беше
ли той в опасност? Помолих Анджелика да върне картата в телефона си и да му се обади. За да
го предупреди. Налагаше се да отиде на сигурно място.
Ако вече не бе твърде късно.
II
За щастие не беше.
След като Анджелика разговаря с Карло Челини, съсипвайки деня му, извади отново сим-
картата и прибра телефона в чантата си.
– Уплаши се - каза ми.
– Добре го разбирам.
Облегнахме се на лакти, загледани в спокойната мудност на парка.
– Как според теб би могъл да ни помогне този Франческо де Паци? - попитах я.
– Той знае къде са, Бьорн. Знае къде крият Лоренцо и Силвио.
– Продължавам да изпитвам недоверие към него.
– Ако имаше какво да крие, едва ли би предложил да се срещнем пред камбанарията на
площад Синьория - безспорно най-гъсто населеното с туристи място във Флоренция.
Самолет, бавна точица във висините, влачеше своята кондензационна следа.
Мислех си за писмата, ръкописите, кодовете. Откъснати парчета от нещо много по-
голямо. Нещо необозримо за нас.
Погледнах към Анджелика.
– Какво свързва всички тези хора, събитията и текстове те през вековете?
– Не знам, наистина не знам!
Помислих си: Никой не е измъдрил това, понеже не е прозрял целостта, никой не е знаел
какво трябва да търси. Никой не е знаел, че изобщо има нещо за търсене.
Изсумтях, легнах по гръб и се загледах в парцалите небе между короните на дърветата.
Съвсем обезкуражен. Бях се надявал всичките ни разговори с различни източници и експерти
да ни приближат до разбирането. До прозрение. Вместо това все повече се обърквахме.
Нишките бяха целите заплетени.
Извадих от джоба на якето си листа с всички шифри: Lycia е Porta ставаше Oracle Pytia -