Делфийският оракул. Rotabile Obici ставаше bibliotecario - библиотекар. Libico В ставаше
biblioteca - библиотека. Оставаха две анаграм и:
.
Как трябваше да подхода към тях?
Като се замисля, с помощта на Теофилус дьо Гарансиер, бях изкопчил от Нострадамус
простата техника, която бе заложил в основата на анаграмите си. Най-отгоре на един лист
написах:
С латински букви: Deca Mei.
Deca - б£ка - на гръцки е десет. Mei означава мой или мое. Ала нямаше никакъв смисъл.
Свързването на гръцката и латинската азбука имаше за цел само да обърка. С известен успех, да
си призная.
Deca Mei.
И все пак, в края на краищата, анаграмата бе проста точно колкото първата. Налагаше се
само да отделя малко време, за да префасонирам буквите:
Medicea.
Медичи на латински.
Анджелика, която следеше дешифрирането иззад рамене те ми и от време на време
споделяше предположения, вне запно възкликна:
– Бьорн! Закъсняваме!
Погледнах часовника. Един без десет. За след десет минути имахме уговорка с монаха,
който наричаше себе си Франческо де Паци.
Дали бе човек, способен да ни отведе при професор Морети и Силвио, както се надяваше
Анджелика?
Или ни примамваше в клопка?
ГЛАВА 14
Монахът
Флоренция,
сряда следобед
I
Писък.
Един писък може да съдържа толкова много. Страх. Уплаха. Отчаяние. Паника. Писъкът
предупреждава за нещо. Опасност. Нещо, което не искаш да виждаш, нещо, което не искаш да
знаеш, нещо, от което не искаш да бъдеш част.
В гъмжилото на площад Синьория не беше лесно да разгадаем откъде дойде викът. Този
следобед пиацата бе изпълнена с хиляди туристи. Двамата с Анджелика последвахме примера
на останалите: заковахме се на място. Огледахме се. Спогледахме се.
Както стадото животни в саваната надушва опасността, така и множеството народ бе
нащрек. Кой изпищя? Къде? Защо?
По претъпканите маси на ресторантите, под гигантската камбанария, хората наставаха.
Какво се бе случило?
Някой извика ли, Карол? Не го ли чу?
Още един писък. Пронизителен, сърцераздирателен.
Някой посочи.
Тогава го съзряхме.
Монаха.
Бе се качил на един от сводестите прозорци високо над земята. Стоеше там, вкопчен в
централната преграда на отвора. Страхуваше се, лесно се забелязваше. Притискаше се о стълба.
Вятърът бе прихванал черното расо. Извърна гла ва и погледна към помещението зад себе си.
Може би някой се опитваше да го придума да се върне там. Или да го запла ши, за да скочи.
– Божичко! - прошепна Анджелика. - Това е той.
– Кой?
– Трябва да е той - принуди се да повиши глас, за да надвика писъците и гласовете
наоколо ни. - Онзи, дето се нарича Франческо де Паци.
Долетя гълъб, направи две кръгчета пред прозореца и кацна край вертикалния елемент от
рамката до мъжа.
Високо над нас, в близо сто метра високата камбанария, удари камбаната. Тежко, гръмко.
Екът ѝ можеше да се чуе из цяла Флоренция.
Монахът се наведе напред. Сякаш се оглеждаше за някого сред тълпата тук. Нас? Застоя
се така, загледан. Разколебан. Уплашен.
Изведнъж, без какъвто и да било знак, скочи.
II
Извърнах се ужасен. Стиснах очи. Силно. Нямах сили да гледам.
Сред множеството се разнесе колективен стон. Още повече хора се разпищяха.
Когато вдигнах поглед, открих, че монахът не се бе размазал върху паветата на площад
Синьория.
Не се бе убил.
Беше се обесил.
Сега висеше на въже от сводестия прозорец на двореца. Тежък, безжизнен вързоп,
облечен в черно монашеско расо.
Полюляващ се на фона на сивата фасада. Треперещ в спазми.
Помислих си: Като Франческо де Паци - неделя, 26 април 1478.
Дотичаха пет-шест полицаи. Двамата с Анджелика закрихме лица с ръце и се скатахме
зад група туристи. Някъде зазвуча сирена. Горе, на прозореца, някой вече се бе заел да издърпа
въжето.
Анджелика сграбчи ръката ми и се притисна към мен. Усещането бе хубаво.
– Сега навярно можеш да отпишеш теорията си, че се е опитвал да ни примами в капан -
каза ми.
В мен се загнезди нова мисъл. Стиснах я за ръка и я повлякох настрана, далеч от площада,
в някаква странична уличка. Тя се дърпаше объркана.
– Бьорн? Какво правиш?
– Или са знаели, че ще се срещнем с него тук. Или са го последвали насам.
– И?
– Няма значение - вече са тук!