били задължени да предадат своите текстове без изключение, за да може писарите в
библиотеката да ги копират и преведат на гръцки. Александрийската библиотека била не
просто най-голямата за времето си, но също така и учебен център на науката, изследванията и
културата. А после - катастрофата! Библиотеката изгаря! Сбирка та е унищожена! Цялото това
познание е изгубено. Какво се случва? Теориите са много. Според историка Плутарх биб -
лиотеката избухва в пламъци, когато Цезар обсажда Александрия през 47 г. пр. Хр. Относно
нападението му Плутарх пише така:
... принуди се да избегне заплахата, като запали собствените си кораби, та пламъците,
след като унищожиха пристанището, се разпространиха и съсипаха голямата библиотека 1
Други обвиняват християните. Научните колекции на библиотеката противоречали на
библейското учение и нова та вяра. Според престижната Енциклопедия Британиката тълпа
християни опустошават библиотеката през 391 г., под стрекавани от римския император
Теодосий I и епископ Теофил, като християнска разплата с езичеството.
– Чакай малко - намесих се. - По-новите изследвания загатват, че библиотеката така и не е
изгоряла, затова пък се е разпаднала в течение на няколко века.
– Може и да е вярно. Но всички тези теории са безинтересни.
– Новото познание и новите теории никога не са безинтересни.
– В конкретния случай: напротив. Защото зад официалната версия, зубрена от
университетите и специалистите по история в продължение на петнайсет века, има съвсем
друга история. Действителната история.
Отвори чекмедже на писалището си и извади някаква книга.
– De Bello Alexandrine - рече ни. - За Александрийската война. Творбата се приписва на
Юлий Цезар, но е възможно да е съчинена от Авъл Хирций. Не е от значение... - От същото
чекмедже извади още книжа. - Този текст - потупа леко камарата - Юлий Цезар пише в
годината, преди да бъде убит. Това не е оригиналът, опазил ме Бог, него го съхраня ваме в
климатизирането подземно хранилище тук, в Лауренциана. Текстът никога не е бил
обнародван. Само това оставаше! Едва шепа хора са имали възможността да го прочетат през
вековете.
Аз и Анджелика се наведохме напред, развълнувани, напрегнати.
– Какво пише? - попита тя.
– Разказва какво се е случило с Александрийската библиотека.
– И какво? - настоях аз. Нетърпелив като момченце.
– Историята, която сега ще ви разкажа, е базирана на собствения преразказ на Цезар. И
други текстове от послед валите години. Действителната история... Конспирация от световно
измерение.
Анджелика прехапа устна. Аз самият се взирах в Бернардо Качини с притворената уста на
идиот. Поколеба се за миг.
– Истината е, че Александрийската библиотека изобщо не е унищожавана.
Времето е река, поток от събития и течения, които бавно
ни подминават. Всички ние сме част от него. Актьори.
Наблюдатели. Неми свидетели. Всеки един от нас е
втъкаван в историята. Всички ние живеем на нейната крайна
спирка, на последния аванпост на времето. Утрешният ден
е обещание. Бъдещето е вечност.
Ала миналото ни е общо. Историята.
Онази, която познаваме.
И онази, за която никой от нас не подозира.
1 Boi Pardlleloi („ Успоредни животописи ") от Плутарх.
На осми ред от този надпис от първото столетие се упоменава Александрийската
библиотека. Текстът е посветен на Тиберий Клавдий Балбил. Той е роден и израсъл в Алек-
сандрия, ала дълго живее в Рим. Бяга обратно в Александрия по времето на император
Калигула, но се завръща в Рим при Клавдий. Провъзгласен е за върховен жрец в храма на Хер-
мес в Александрия и ръководител на библиотеката. Надписът е взет от том III на Изследвания в
Ефес (Виена, 1923)
Тайната история на библиотеката
Александрия, Египет
47г. пр. Хр.
Празни и пълни бъчви тракаха по напукани стълби. Катраносан такелаж на високи
винчове. Чужди езици. Викове и глъчка. Кораби от далечни пристанища - Атина и Византия,
Марсилия и Картаген, Барселона и Аквилея, от Лисабон на запад до Яфа на изток. Плющене на
смъкнати, незатегнати платна. Юлий Цезар наблюдаваше с усмивка гъм жилото на
пристанището долу. Винаги бе обичал мириса на морето. Точно тук, където могъщата река се