представа, че била журналист. Разказа ми за Силвио и Лоренцо. Флейтиста. Усмихнах се,
кимнах и замечтах да бъда онзи, до когото се сгушва в нощта.
– Не мислиш ли, че се разпознавам в теб? - каза ми. Въпросът ѝ дойде тъй изненадващо,
че не разполагах с отговор. Дори ироничен. Анджелика Морети се разпознаваше в мен?
– Гледаш на себе си с пренебрежение - продължи тя. Не беше съвсем вярно. Просто аз
виждам всички онези слабости, които никой друг не забелязва. Толкова много усилия влагам в
потулването им, в техния камуфлаж. Защо? За да може хората да живеят с убеждението, че съм
съвсем различен от онзи, който знам, че съм. Анджелика дори не оч акваше отговор: -
Използваш себевъзприятието си като щит срещу действителността - настоя тя. Тук трябваше да
се замисля. Сякаш тя знаеше много повече за Бьорн Белтьо от мен самия. На върха на езика си
имах множество отговори. Анджелика ме изпревари: - Ала няма никакво величие в това да се
омаловажаваш, Бьорн. Налага се да спреш. - Каза го с тих, дружелюбен глас. Но звучеше като
укор.
Не отговорих. Анджелика търсеше думи. Бе се загнездила в риторичен лабиринт. Сама го
осъзнаваше. Пак се разплака. Не бе съвсем добре с главата. Не го казвам снизходително, а като
наблюдение. Аз самият не съм съвсем добре с главата.
Протегна се и погали припряно ръката ми. Ласка за оправдание.
– Нощем - каза ми - се случва да лежа будна, заслушана в хъркането на Лоренцо и
копнееща по свободата. Правото на собствен живот. Спането сам. - Позасмя се. Студено. Без
радост, без хумор. Просто нададе три отсечени ха ха ха. - Знаеше ли, че бях омъжена за друг,
преди да срещна Лоренцо? Не, откъде ще знаеш. Бяхме женени две години. Наричаше се
Джорджо. Две години. Заряза ме. Знаеш ли защо? Разбира се, че не знаеш защо. Ще ти кажа
защо. Защото му изневерявах. Затова! - пак този студен смях. Ха ха ха. - Прелестната
Анджелика му изневеряваше. Млада и красива. И то не с един, а с мнозина.
Погледът ѝ се зарея в пространството. Последвах приме pa ѝ. В мрака. Не знаех какво да
кажа. Определени неща не искаш да знаеш задругите. Тя продължи:
- Мога да обвинявам нервите си. Липсата на увереност. Нуждата от утвърждаване. Ала
всичко това би било лоши извинения и лъжи. Шита съм с бели конци, Бьорн. Нещо не ми е
наред. През всичките си години като необвързана усещах единствено празнота. А щом се
омъжих, същата празнота за почна да ми липсва. Няма смисъл. Може би не празнотата.
Свободата? Онази свобода, която въпреки всичко битува ня къде в празнотата. Имах навика да
заглеждам всички жени, които се разхождаха с детски колички и съпрузи, мислейки си, че
такава, не, такава няма да стана никога. Несвободна. Обвързана с мъж, обвързана с дете,
обвързана с конвенциите. Не беше за мен. И все пак се омъжих. Когато сключих брак с
Джорджо, бях влюбена. Влюбена и глупава. Винаги съм смятала, че влюбването е е дин вид
лудост. Влюбвал ли си се здравата в някого, Бьорн? Разбираш ли какво искам да кажа? Та така,
омъжих се в изблик на любов. Обсесия. Ала бързо прозрях, че бракът ме заклещваше. Мхм.
Затова се срещах с други. Няма да се извинявам. Държах се с Джорджо като отрепка. Отрепка
съм. Не, не. Няма нужда да ми противоречиш. Знам го.
Пауза. Не казах нищо. Нямах какво да кажа.
– Случва се да седя загледана в заспалия Силвио и да се питам колко безсърдечна съм
била да го създам. Можеш ли да разбереш това чувство? Макар да си мъж? Можеш ли да
разбереш колко безнадеждно е да бъдеш майка като мен! Не проумявам какво ми става.
Наистина ли съм толкова банална и елементарна, колкото звуча? Божичко милостиви, какво не
ми е наред! - Смехът ѝ бе силен и донякъде пронизителен: - Колко трябва да си умопобъркан
само, ако се налага да от влекат сина ти, та да прозреш колко безпределно го обичаш? Да
знаеше само колко отчаяно искам това да свърши добре, Бьорн. Не само по всички очевидни
причини. Аз - търсеше думи, търсеше истинския смисъл - през последните дни проумях, че се
нуждая от ново начало. Тъкмо това ми трябва. Ново начало! Повод да покажа на Лоренцо и
Силвио коя съм. Коя би трябвало да бъда.
Известно време никой от двама ни не обели и дума. Анджелика изглеждаше гузна. Явно
бе схванала, че беше отишла твърде далеч. Бе ме посветила в нещо, с което нямах абсолютно
нищо общо. Пихме червено вино от бутилката и ядохме чабата със салам. Отвън, около
предното стъкло, кръжаха комари с размерите на торни бръмбари. Тишината беше потискаща.
Ала нямах сили за повече изповеди. Нито от нея. Нито от мен.