Някога Сейлъм, един стар вълк, когото никога не бях познавал като човек, беше омегата в глутницата от Пограничната гора. Аз обаче бях виждал Шелби, докато се борех с менингита, и знаех, че е паднала ниско в очите на Пол и респективно в йерархията на глутницата. Сякаш той някак бе разбрал за това, което тя беше причинила на двама ни с Грейс.
— Неприятности в какъв смисъл? — попита Коул.
Не исках да му казвам. Да говоря за Шелби означаваше да извадя спомените за нея от кашоните, където внимателно ги бях прибрал, а аз не исках да го правя. Споделих предпазливо:
— Шелби предпочита да бъде вълк. Тя… имала е лошо детство и не е съвсем наред с главата.
Веднага щом произнесох тези думи, ги намразих, защото те съвпадаха с това, което майката на Грейс беше казала за мен днес.
Коул изсумтя:
— Бек ги обича точно такива.
Той се обърна и тръгна, следвайки миризмата, която Шелби беше оставила след себе си, и след няколко секунди аз го последвах, въпреки че вече се бях изгубил сред мислите си.
Спомних си как Бек доведе Шелби у дома. Каза на всички ни да й дадем време, да й дадем пространство, да й дадем нещо, от което тя се нуждаеше, но ние не можехме да й го предложим. Бяха изминали месеци, когато в един топъл ден също като днешния Бек ми беше казал: Ще отидеш ли да видиш какво прави Шелби? Изобщо не мислеше, че тя прави нещо нередно, в противен случай самият той щеше да отиде.
Открих я навън коленичила край алеята за коли. Тя се сепна, когато ме чу да се приближавам, но щом видя, че съм аз, просто се извърна равнодушно. За нея бях като въздуха: нито добър, нито лош. Просто бях там. Не реагира, когато се приближих до мястото, където беше коленичила. Бяло-русата й коса скриваше лицето й.
Държеше молив в ръка и използваше върха му, за да придърпва намотани вътрешности. Приличаха на червеи. Сред тях имаше някакъв малък, металически зелен и мазен орган. В другия край на червата, на няколко сантиметра от молива, по гръб лежеше гърчещ се скорец, който махаше с крачета във въздуха. Птичката се преобърна на една страна, притеглена към молива на Шелби от собствените си вътрешности.
— Това им причиняваме, когато ги ядем — беше казала Шелби.
Помня как просто стоях там и се опитвах да доловя следа от някаква емоция в гласа й. Тя посочи към разкъсания гръден кош на птичката с молива, който държеше в другата си ръка. Помня, че беше един от моите, взет от моята стая. От комплекта ми с логото на Батман. Току-що подострен. Мисълта, че тя е била в моята стая, ми се видя далеч по-истинска и ужасяваща от измъчваната животинка, която приритваше насред прахоляка.
— Ти ли направи това? — попитах. Знаех, че тя го е направила.
Шелби продължи, все едно не бях казал нищо:
— Ето тук е мозъкът. Окото на щрауса е по-голямо от мозъка му.
Тя докосна с острия връх на молива блестящата черна повърхност на окото и нещо в мен се присви и напрегна. Скорецът лежеше съвършено неподвижно, биенето на сърцето му се виждаше ясно заради оголените вътрешности.
— Не… — промълвих.
Шелби натисна надолу и моят молив на Батман проби окото на скореца. Усмихна се; отнесена усмивка, в която нямаше и помен от веселие. Погледът й се насочи към мен, въпреки че тя не обърна глава.
Аз просто стоях там, а сърцето препускаше в гърдите ми, сякаш сам бях нейната жертва. Дъхът ми беше хриплив. Местех очи от Шелби към скореца, черно, бяло и червено. В онзи момент ми бе трудно да си спомня какво точно представляваше щастието.
Никога не казах на Бек за това, което бях видял.
Бях пленник на собствения си срам. Не я бях спрял. Това беше моят молив. В своето покаяние никога не забравих онази картина. Носех я със себе си и тя беше хиляди пъти по-тежка от тялото на онази малка птичка.
И кой зъл звяр, дочакал своя час,
пълзи към Витлеем да се роди?8
Искаше ми се Шелби да беше мъртва. Искаше ми се тази миризма, която двамата с Коул следвахме, да бе просто нейният призрак, реликва, наместо обещание. Някога всичко, което бих й пожелал, беше просто да се махне от тази гора в търсене на някоя друга глутница, но този Сам вече го нямаше. Сега аз се надявах Шелби да е на място, от което никога не би могла да се върне.
Само дето нейната миризма, увиснала във въздуха сред мокрите храсти, беше твърде силна. Тя беше жива. Тя беше минала оттук. Съвсем наскоро.
8
Откъс от стихотворението на Уилям Йейтс „Второто пришествие“. Превод — Владимир Трендафилов. — Б.пр.