Изведнъж светът ми се стори прекрасно място, изпълнено с перспективи. Изведнъж видях бъдещето и разбрах, че искам да го изживея.
Осъзнах, че Грейс все още очаква отговора ми, така че я придърпах по-близо, чак докато носовете ни се докоснаха под светлините на северното сияние.
— Предложение ли ми правиш?
— Просто искам да си изясня нещата — отвърна Грейс. На устните й обаче беше изгряла една мъничка, искрена усмивка, защото вече беше прочела мислите ми. Вятърът леко движеше кичур руса коса пред лицето й; изглеждаше като нещо, което би трябвало да я гъделичка, но тя дори не трепваше. — Искам да кажа, че така май ще е по-добре, отколкото да живеем в грях.
При тези думи вече се разсмях, защото бъдещето можеше и да е доста опасно, но аз я обичах и тя ме обичаше, а светът беше красив и обагрен с розови светлини.
Тя ме целуна лекичко:
— Кажи да.
Беше започнала да трепери.
— Добре — съгласих се. — Имаме сделка.
Въпреки шеговития си тон, почувствах тези думи като нещо истинско и материално; нещо, което можех да докосна.
— Наистина ли го искаш? — попита ме тя. — Не го казвай, ако не го искаш наистина.
Гласът ми така и не успя да прозвучи толкова сериозно, колкото се чувствах:
— Наистина го искам.
— Хубаво — каза Грейс и просто ей така аз я видях как се изпълва с увереност и спокойствие, сигурна, че намеренията ми спрямо нея са сериозни. Тя въздъхна леко и преплете пръсти с моите. — Сега можеш да ме отведеш у дома.
Двайсет и осма глава
Обратно вкъщи, Грейс се метна в леглото ми и заспа общо взето в секундата, в която докосна възглавницата. Завидях на крепката дружба, която имаше с Морфей12.
Тя лежеше неподвижно, потънала в леко зловещия, мъртвешки сън на изтощените. Самият аз не можех да се присъединя към нея; цялото ми същество беше будно. Случилото се през предишния ден продължаваше да се разиграва в мислите ми отново и отново, безкрайна поредица от събития, която бе невъзможно да разделя по отделни минути.
В крайна сметка излязох от стаята си и слязох на долния етаж. Отидох в кухнята, извадих ключовете за колата от джоба си и ги оставих на плота. Струваше ми се нередно кухнята да изглежда постарому. Всичко трябваше да ми се вижда различно след тази нощ. Мърморенето на телевизора от горния етаж беше единственото доказателство, че Коул е в къщата, което беше чудесно, защото имах нужда от усамотение. Бях изпълнен с толкова много щастие и тъга, че в момента бях неспособен да разговарям. Все още можех да усетя лицето на Грейс, притиснато към врата ми, да видя очите й, загледани към звездите над нас, докато тя чакаше отговора ми. Струваше ми се, че звукът на собствения ми глас би разрушил витаещата край мен магия.
Смъкнах якето си и отидох в гостната. Коул беше оставил и телевизора тук включен, но с намален докрай звук. Изгасих го и открих китарата си там, където я бях оставил — облегната до едно от креслата. Беше малко мръсна заради времето, прекарано навън, а върху тялото й имаше нова драскотина, оставена от мен или Коул, докато свирехме на пъна.
Съжалявам, помислих си, защото все още не исках да говоря. Докоснах нежно струните; разликата в температурите навън и вътре беше прецакала леко настройките, но не чак толкова, колкото очаквах. Нямаше проблем да свиря и така, но въпреки това отделих малко време, за да настроя китарата както трябва. Преметнах ремъка през главата си и почувствах уют и комфорт, сякаш бях облякъл любима дреха.
Спомних си усмивката на Грейс и започнах да свиря вариации на сол мажор — най-прекрасния акорд, познат на човечеството, изразяващ безкрайно щастие. Всъщност можех да живея с Грейс в сол мажор, стига тя да искаше. Всичко простичко и хубаво, свързано с мен, можеше да бъде обобщено с този акорд. Това беше вторият акорд, на който Пол ме беше научил, докато седяхме на същото това раирано канапе. Първият беше ми минор, защото, както беше казал Бек, докато минаваше през стаята, цитирайки един от любимите си филми, „във всеки живот трябва да има и малко дъжд“13.