Обърнах се към Карин:
— Съжалявам, че ми се налага да си тръгна.
Обикновено тя идваше само за няколко часа в събота сутрин, след което оставяше магазина на този, който беше на работа. Сега щях да съсипя целия й ден.
— О, Сам. Не се тревожи за нищо — усмихна ми се Карин. Тя се приближи до мен и ме прегърна силно през раменете. Ухаеше на зюмбюли. Когато се обърна отново към Кьониг, Деловата Карин изчезна, а в тона й се прокрадна обвинителна нотка. — Надявам се, че това, което правите, си струва.
Кьониг ме поведе между рафтовете към входната врата. Забелязах, че госпожата с голямата пурпурна чанта, която все още разговаряше по телефона, ме проследи с поглед. Звукът на спийкъра й беше доста усилен, така че и двамата чухме как жената от другата страна на линията възкликна: Ама те арестуват ли го?
— Сам — обърна се към мен Кьониг. — Просто ми кажи истината.
Нямаше дори бегла представа за какво точно ме моли.
Трийсет и шеста глава
След като излязох от къщата на Кълпепърови, просто се качих в старата кола на Улрик и потеглих. Носех у себе си част от парите, които си бях взел, пък и никой не ми беше казал да не си тръгвам.
От радиото звучеше песен на банда, която беше подгрявала на един наш концерт. Помня, че бяха същинска трагедия на живо. Всъщност бяха толкова зле, че тогава се бях почувствал като същински виртуоз, а това си беше сериозен подвиг по онова време. Трябваше да им благодарим, задето ни помогнаха да изглеждаме толкова добре на техния фон. Вокалистът им се казваше Марк, Майк, Мак, Абел или нещо от сорта. След концерта той беше дошъл при мен, пиян като свиня, и ми бе казал, че аз съм най-сериозното му влияние. Приликата беше очевидна.
Сега, милион години по-късно, слушах как радиоводещият описва песента като единствения хит на бандата. Продължих да шофирам. Телефонът на Сам все още беше в джоба ми и до момента бе звънял само веднъж, но аз не му бях обърнал внимание. Смятах, че съм оставил достатъчно красноречиво съобщение на Изабел, което не изискваше отговор. Беше напълно достатъчно, че го бях казал.
Прозорците ми бяха свалени до долу, а едната ми ръка беше навън. Насрещният вятър се блъскаше в потната ми от стискането на волана длан. Пейзажът на Минесота се разстилаше край мен от двете страни на двулентовия път. Хилави борчета, стърчащи тук-там скали, безлични къщички и езера, които проблясваха иззад дърветата. Помислих си, че жителите на Мърси Фолс сигурно нарочно бяха решили да си построят грозни къщи като някакъв вид баланс срещу цялата тази природна красота. Иначе мястото сигурно щеше да експлодира заради прекалено висока концентрация на живописност.
Продължавах да си мисля за това, което бях казал на Изабел. Как бях обмислял варианта да се обадя на семейството си. Общо взето, бях откровен с нея. Идеята да звънна на нашите ми се струваше не само невъзможна, но и противна. В една диаграма на Вен15 представяща мен и тях, мястото, където кръговете ни се припокриваха, беше празно.
Въпреки това все още си мислех да се обадя на Джеръми. Джеръми, дежурният басист — йога. Чудех се какво ли прави без мен и Виктор. Искаше ми се да вярвам, че е използвал парите си, за да се отправи на пътешествие из Индия или нещо от сорта. Имаше нещо, свързано с Джеръми, нещо, което ме караше почти да искам да му се обадя, а именно — че той и Виктор винаги ме бяха познавали по-добре от всеки друг. Реално това беше същността на НАРКОТИКА: начин да опознаеш Коул Сейнт Клеър. Виктор и Джеръми бяха прекарали години от живота си, помагайки ми да опиша болката от собственото си съществувание на стотици хиляди слушатели.
Бяха го правили толкова често, че в един момент вече можеха да се оправят и без мен. Спомних си едно интервю, в което двамата се бяха справили толкова добре, че повече никога не си направих труда да отговоря на нечий журналистически въпрос. Интервюто се провеждаше в хотелската ни стая. Беше рано сутринта, защото по-късно трябваше да се качваме на самолета. Виктор имаше тежък махмурлук и беше раздразнителен. Джеръми си ядеше здравословната закуска върху малката масичка в стаята. Въпросната стая имаше тесен балкон, от който се разкриваше гледка към нищото, а аз бях отворил вратата и се бях излегнал на цимента. Допреди малко бях правил коремни преси, пъхнал крака под най-долната летва на парапета, но в момента просто лежах и зяпах белите следи от самолетите в небето. Журналистът беше седнал по турски върху едно от неоправените легла. Беше млад, рошав, напорист и се казваше Джен.
15
Диаграмите на Вен представляват кръгове с общо сечение, които демонстрират всички логически възможни хипотетични взаимоотношения между определен брой неща. — Б.пр.