— Сега между редовете. Захар? Мляко?
— Абе ти надрусан ли си? И защо никога не носиш риза?
— Спя гол — обясни той, след което сипа в кафето ми мляко и захар. — С напредването на деня слагам все повече и повече дрехи. Трябваше да дойдеш преди час.
Зяпнах го.
Той продължи:
— Освен това не съм надрусан. Обиждаш ме с подобни въпроси.
Изобщо не изглеждаше обиден.
Отпих от кафето, не беше съвсем ужасно.
— Над какво точно работиш тук?
— Нещо, което няма да убие Бек — обясни ми той. Успяваше да изглежда като някой, който изобщо не забелязва химикалите в стаята, и паралелно с това като едноличния им властелин. — Знаеш ли кое би било наистина вълнуващо? Ако ми помогнеш да вляза в училищната ви лаборатория тази вечер.
— В смисъл — да влезеш с взлом?
— В смисъл — имам нужда от микроскоп. Достигнах до предела на научните си открития в тази лаборатория, построена от „Лего“ и пластилин. Имам нужда от истинско оборудване.
Гледах го. Беше толкова трудно да устоиш на този превъзбуден и уверен Коул.
Намръщих се.
— Няма да ти помагам да влезеш с взлом в училището ми.
Той протегна ръка.
— Ами добре. Тогава ще си взема кафето обратно.
Така и не бях осъзнала колко силно ми се налагаше да говоря, за да надвикам музиката, докато паузата между две песни не ми даде възможност да понижа тон:
— То вече си е мое — казах, повтаряйки думите му от онзи ден в книжарницата. — От друга страна, мога да ти помогна да влезеш в клиниката на майка ми.
— Ти си истински mensch16 — възкликна той.
— Нямам представа какво означава това.
— Аз също. Чух Сам да използва думата онзи ден и ми хареса как звучи.
Това изказване май обобщаваше всичко, което ви трябва да знаете относно Коул. Той виждаше нещо, което не разбираше напълно, харесваше го, след което си го присвояваше.
— Купих ти и още нещичко — казах, докато бърках в малката си чантичка.
Подадох му мъничко моделче на „Мустанг“, черно и лъскаво.
Коул взе автомобилчето и го задържа в дланта си. За миг остана съвършено неподвижен: до този момент така и не бях осъзнала, че се беше движил през цялото време. После тръсна глава и се ухили:
— Обзалагам се, че вдига повече от моя истински „Мустанг“.
Плъзна автомобилчето по ръба на плота, докато имитираше с уста бавно усилващ се звук от двигател. В края на плота вдигна ръка и мъничкият „Мустанг“ се понесе в небето.
— Искам обаче да си наясно, че няма да ти дам да го караш — каза ми той.
— И без това не бих изглеждала добре в черна кола.
Коул внезапно протегна ръка и ме хвана за китката. Очите ми се разшириха.
— Ти би изглеждала добре във всичко. Имаш съвършена кожа, Изабел Кълпепър.
Започна да танцува. И просто ей така, понеже той танцуваше, установих, че аз също танцувам. Този Коул беше дори по-убедителен от предишния. Усмивката му се бе превърнала във физически обект, в нещо реално, което се уви около мен и ме притегли към него. Обичам да танцувам, но винаги съм наясно какво точно прави тялото ми. Тогава, когато музиката бушуваше наоколо, а Коул танцуваше с мен, всичко освен музиката стана невидимо. Самата аз бях невидима. Бедрата ми бяха бумтящият бас. Ръцете ми, докосващи Коул, бяха извивките на синтезатора. Тялото ми беше просто тежкият пулсиращ ритъм на песента.
Мислите ми бяха проблясъци между отделните тактове.
такт:
ръката ми, притисната към стомаха на Коул
такт:
докосването на бедрата ни
такт:
смехът на Коул такт:
двамата бяхме едно цяло
Бях наясно, че Коул е добър в танците, защото в крайна сметка музиката беше призванието му, но това не правеше танца ни по-малко изумителен. Освен това той не се опитваше да бъде изумителен сам по себе си — всяко движение на тялото му имаше за цел да се движим заедно. Нямаше прояви на его, единствено музиката и телата ни.
Когато песента свърши, Коул отстъпи назад, останал без дъх и с полуусмивка на лицето. Не можех да разбера как беше способен да спре. Самата аз исках да танцувам, докато вече не мога да стоя на краката си. Исках телата ни да се притискат едно в друго, чак докато стане невъзможно да бъдат разделени.