— Не му вярвай — обади се Горо, който се бе приближил до тях, заедно с Дасо и Малона. — Сигурно ще те прати за зелен хайвер.
— Дасо, можеш ли да надникнеш в мозъка му? — попита кралят. — Искам да разбера дали има чисти намерения.
Момъкът добросъвестно се напрегна и тъкмо щеше да каже нещо, когато магьосникът го прекъсна:
— Барди, какво е онова нещо, което подадоха от онзи отвор на двореца, който замества прозорец? — посочи той с палец нагоре.
Към тях беше погледнало стъкленото око на някаква блестяща тръба, която на пръв поглед наподобяваше телескоп.
— Насочете оръдията натам, мускетите и мортирите също — Огън! — изрева Барди и площадът внезапно размаза очертанията си, след което той изгуби чувство на ориентация и се почувства съвсем изгубен.
Когато се осъзна, първото, което видя бяха някакви развалини, а второто — огромното тяло на Дзог, което се подаваше от голям куп смачкани ръждиви боклуци. От двете страни на опашката му стояха като кукли на седлата си и премигваха Рок, Дасо, Малона и Горо. Беше ясно, че те не се намират в много добро състояние. Буцефал под него първи дойде на себе си. Изцвили, после изпръхтя и наведе глава, за да щипне от хилавата тревица, която се подаваше от цепнатините в напукания асфалт. Наоколо се забелязваха няколко изкривени дървета, чиято зеленина изглеждаше почти безцветна, след ярките багри, на които досега бяха свикнали.
— Добре ни изработиха — успя да се окопити Рок.
— Казах ли ти да не вярваш на малкия изрод? — обади се Горо. — Аз съм виновен, защото докато стигна до теб, той вече беше успял да ти отвлече вниманието, затова го бяха изпратили.
— Дасо, какво видя като надникна в мозъка му? — попита Барди все още зашеметен от случилото се.
— Лъжа до лъжа — отвърна младежът. — Мислите му бяха грозни като жаби и бяха оцветени в мръсно кафяво.
— Съвсем като лайна — добави Рок и се изплю от високо. — Барди, защо не ми позволи да му видя сметката?
— Беше ми любопитно да чуя какво ще каже — оправда се кралят. — Не всеки ден имам срещи с представители на други цивилизации.
— Любопитно му било! Виж до къде ни докара, макар че и аз имам вина! — захленчи магьосникът.
— Я се дръж по-прилично — обади се Малона. — Имай поне малко уважение към краля си.
— Ти пък какво се месиш? — озъби се старецът. — Познаваш го едва от вчера. — А мен ми е омръзнало да го гледам почти четвърт век.
— Млъквай стар пръдльо. Като не знаеш, как да се отнасяш с дамите по-добре си мълчи. По-важното е да разберем къде ни отпратиха — сряза го Дзог.
— Вижте там, горе! — извика Горо и тикна пръста си в хълма над разнебитеното шосе. Въпреки възрастта си, той все още не беше изгубил острата си наблюдателност, която му позволяваше да забелязва дори гарвани и бухали.
Всички повдигнаха глави и забелязаха надписа, направен с големи разместени букви: ХОЛИВУ…
— Последната буква липсва — отбеляза Рок. — Нима отново сме попаднали в моя свят?! — възкликна той. — Но какво се е случило? Сякаш навсякъде са падали бомби.
— Виждате ли онази вдлъбнатина по склона? — каза магьосникът. — Мисля, че онова нещо, дето се подава от нея е краят на липсващата буква. Изкъртила се е от опорите си и се е смъкнала надолу.
— Да я проверим, за всеки случай — предложи Барди и пришпори Буцефал към хълма. След като наклонът се увеличи, слезе от коня и се изкатери до падината, в която буквата бе придобила огромни размери. Той я е погледна, върна се обратно до коня си и след малко отново се приближи до групата от смълчани хора.
— Беше ли «Д»? — попита го Рок.
— Не, беше «Л». Надписът над нас трябва да се чете ХОЛИВУЛ[1].
— Следователно това не е моят свят — изпъшка Рок.
— Изглежда е така — заяви унило Горо. — Пратили са ни в някой много подобен. Нали Барди навремето обясняваше, че паралелните светове могат да бъдат безкрайни? Какво ще правим, сега?
— Предлагам да тръгнем надолу по шосето — каза Дзог. — Дано да срещнем жива душа и ако намерим такава, тя да развъжда овци или крави. Умирам от глад.
— Мога да се опитам да материализирам животински труп — обади се Дасо. — Но сигурно ще ти трябват много такива. Освен това не съм сигурен, дали в този континуум преобразувателите на атлантите ще бъдат ефективни.
— Ами опитай, момчето ми — проблесна надежда в огромните очи на дракона и още по-огромният му език примлясна. — Ако сполучиш, все някога ще успея да те възнаградя.
— Сега не му е времето — отряза го кралят. — Всички ще трябва да се нахраним, но първо е необходимо окончателно да разберем къде се намираме. Нека да тръгнем надолу, както предложи. Може и да срещнем някоя друга овца.