Но аз не видях нито едно от тези неща. Вместо това съзрях ужасът. В началото помислих, че виждам лицето на дете, не, не на дете, а на мъж с душата на дете. Лице на поет, може би, спокойно и вдъхновено. От двете страни на високото чело се спускаха дълги кичури, веждите бяха извити като арки над склопените очи. Носът и устата бяха тънки и фино изваяни. Някакъв неземен покой се излъчваше от това лице. Сякаш човекът не спеше, а се намираше в състояние на каталепсия, или сомнанбулизъм. И изведнъж лицето стана по-голямо, луната блесна и аз видях…
Ярката светлина сякаш подчерта неуловимите на пръв поглед щрихи на злото. Тънките устни бяха сгърчени като пиявици. Ноздрите зловещо потрепваха. Плътта на челото бе разложена до слуз, косите бяха мъртви, покрити също със засъхнала слуз. Тъмни сенки потрепваха под склопените очи. Ужасните сгърчени ръце се надигнаха към лицето и задраскаха с нокти по клепачите. Очите се отвориха.
Бяха широки, невиждащи, в тях гореше пламък и вътре беше… гробът. Това бяха очи, склопили се, когато животът си бе отишъл и отворили се наново в ковчега под земята. Очи, които бяха видели как се разлага плътта, а душата напуска тялото, гърчейки се като умиращ червей. Неземен живот блестеше в тези очи, живот толкова страшен, че да накара дори един труп да се надигне от гроба. Това бяха гладни очи — и когато се огледаха, в тях проблесна триумф. Това бе глад за света, така както Смъртта може да жадува за Живота. Като факли грееха тези очи от бледото лице на трупа.
Кадаварът закрачи. Пристъпваше бавно между надгробните камъни и се катереше по улегналите стари гробове. После пое през тъмната гора, докато най-сетне стигна до пътя. Трупът се спря на пътя и се огледа… бавно, бавно.
Когато съзря светлините на близкото село, в очите му отново блесна глад. Смъртта се готвеше да закрачи сред хората.
Гледах всичко това като хипнотизиран. Бяха изминали само няколко минути, но ми се струваше, че са били векове. Филмът продължаваше. Двамата с Лес не бяхме разменили нито дума.
Сюжетът нататък ми бе добре познат. Мъртвият естествено се оказа учен, чиято жена избягала с един млад доктор. Докато го лекувал от тежко страдание, докторът приложил мощен наркотик с каталептично действие.
Диалогът бе на чужд език, почти нищо не разбирах. Всички актьори ми бяха непознати, необичайна бе и операторската работа.
Направи ми впечатление една сцена, в която мъртвият мъж бе поставен на трона по време на церемония на Черното сборище. На жертвоприношение бе подложено едно малко дете… спомням си очите му, когато пронизваше детето с нож…
И през целия филм той продължаваше… да се разлага. Поклонниците на Черното сборище го олицетворяваха с пратеника на Сатаната и не след дълго отвлякоха жена му, за да я пожертват в негова чест… последва сцена, в която изплашената до смърт жена разпозна своя полуразложен съпруг и ужасната прокоба в гласа му, когато той й разкри своята тайна… след това финалното преследване на сатанинските поклонници до техния каменен олтар в планината… и накрая смъртта на възкръсналия от гроба.
Останал почти само един гол скелет, целият надупчен от куршумите на докторът и неговите съседи, мъртвият се свлече на своя каменен трон. И докато очите му се обръщаха към своята втора смърт, устните му мълвяха последна молитва към Сатаната. Скелетът запълзя към ритуалния огън и след това се загърчи в пламъците му. И когато се надигна за последен път, той гледаше не нагоре към небето, а надолу — в земята. Огнена паст се разтвори внезапно под него и той изчезна в дълбините. Господарят бе призовал своето черно създание…
Всичко беше изпълнено с такива гротескни щрихи, че донякъде напомняше мрачна приказка. Когато най-сетне филмът свърши и от оркестъра шумно провъзгласиха следващото „голо шоу“ ние се надигнахме от седалките, сякаш едва сега осъзнавахме къде се намираме. Почти всички останали зрители изглеждаха не по-малко стреснати от нас самите. Те се оглеждаха един друг с широко отворени очи, мърмореха объркано на различни езици и изглежда бяха изгубили всякакъв интерес към предстоящото ново „тържество на плътта“.
Колкото и банален и стереотипен да изглеждаше сюжетът на този филм, актьорът в главната роля бе успял да му вдъхне някаква неуловима, но ужасяваща реалност. Той познаваше смъртта, очите му я познаваха. А гласът му бе като гласът на възкръсналия Лазар.
Нямаше какво да си кажем с Лес. И двамата бяхме под впечатление на преживяното. Последвах го мълчаливо, докато се изкачваше по стълбите към кабинета на управителя.