Едуард Релч ни посрещна намръщен на бюрото си. Появата ни изглежда не предизвика в него никаква радост. Когато Лес го запита откъде е купил филма той отвори уста и избълва цял куп проклятия.
Научихме, че „Завръщане към Черната Събота“ е бил изпратен от една агенция, на която наскоро поръчали „уестърн“, а вместо него по погрешка се появил този „гаден европейски боклук“. Отвратителен филм за едно заведение, където се разсъбличат дами! Публиката се тресяла от страх, а на това отгоре филмът не бил и на английски! Воняща задокеанска измислица!
Трябваше да мине известно време, преди да успеем да измъкнем името на агенцията, от сквернословещите устни на управителя. Само след пет минути Лес Кинсайд вече разговаряше с директора на агенцията, а след час влязохме в неговия офис. На следващата сутрин Кинсайд отиде на среща с големия шеф, а малко по-късно през деня ми бе разрешено да оповестя на обществеността, че Карл Йорла, звездата на австрийското кино на ужаса е дал телеграфически съгласието си да работи в нашето студио и че отпътува за щатите незабавно.
Материалите бяха подготвени и отпечатани незабавно. Но след като попремина първоначалния шум, изведнъж се досетих за нещо. Всичко бе станало прекалено бързо, а в действителност ние не знаехме нищо за Йорла. Последващите запитвания до колеги в Германия и Австрия не ни дадоха допълнителна информация за неговия личен живот. Очевидно участието му във „Завръщане към Черната Събота“ е било дебютно. Името му бе абсолютно неизвестно. Филмът бе попаднал съвсем случайно, по погрешка, в агенцията и досега не бе показван никъде другаде в щатите. Нямахме представа за възможната реакция на публиката, а и не можехме да го пуснем по екраните преди да преведем поне заглавието и субтитрите.
Бях в задънена улица. Притежавахме правата на нещо, което можеше да се превърне в хит на годината, а аз не разполагах с достатъчно информация дори за рекламни материали!
Донякъде успокояващ бе фактът, че Карл Йорла ще пристигне след две седмици. Казаха ми да се заема с него веднага щом се появи, а след това да залея рекламните агенции с материали от живота му. Трима от най-добрите ни сценаристи вече разработваха специален проекто-сценарий посветен на него, под вещото ръководство на самия шеф. Проектът се движеше в познатите рамки от чуждестранния филм, темата „възкръсване от смъртта“ бе доста популярна.
Самият Йорла пристигна на седми октомври. Настанихме го в хотел и преди още да си отдъхне се заехме с него.
За пръв път се срещнах с Йорла в малката съблекалня, която му бе предоставена. Никога няма да забравя онзи следобед на нашата първа среща, непосредственото ми впечатление от него, след като отворих вратата.
Не знам какво точно очаквах да видя. Но това, което видях ме порази. Защото Карл Йорла беше същият онзи току-що излязъл от гроба мъртвец, само че на живо.
Плътта му естествено не беше изгнила. Но той беше висок и прегърбен съвсем като трупът от филма, лицето му беше призрачно бледо, а около очите му имаше виолетови кръгове. И това бяха същите мъртвешки очи от филма, очи познали мрака и смъртта!
Той ме поздрави с гробовен глас на отсечен английски. После ми се усмихна, малко смутено, но в очите му се четеше все същата празнота.
След като преодолях първоначалното объркване, обясних му с какво се занимавам и какво очаквам от него.
— Никаква об-щественост — засрича в отговор Йорла. — Не желае да разказва за мои дела пред никого.
Отвърнах с обичайните аргументи. Не знам каква част от речта ми достигна до него, но Йорла си оставаше неумолим. Научих съвсем малко — че бил роден в Прага, живял в заможно семейство до депресията, а във филма се съгласил да участва по молба на негов приятел режисьор. После режисьорът заснел познатия ни филм, който бил предназначен за съвсем ограничен кръг от приятели. Но по погрешка, едно от копията попаднало в каналите за масово разпространение. Цялата тази история се оказа една голяма грешка. Но тъй като Карл Йорла отдавна мечтаел да напусне Австрия, поканата от американската филмова компания му се видяла удобен повод.
— След като филм появи, аз в лоша светлина пред мои приятели — обясни бавно той. — Те не желае да се показва това, церемонията.
— Черното сборище? — попитах аз. — Те са ваши приятели?
— Да. Пок-лонници на Луцифер. Всичко беше наистина.
Шегуваше ли се? Не — по лицето му се четеше, че е искрен. Нямаше място за насмешка в тези сумрачни очи. И изведнъж започнах да осъзнавам, какво е разкрил пред мен — че той самият е от поклонниците на дявола. А също и неговия приятел — режисьорът. Заснели са този филм за вътрешна употреба в тяхната мистична среда. Нищо чудно, че е бързал да избяга зад граница!