Всичко това изглеждаше невероятно, ако нямах известна представа за Европа и за мрачния северняшки ум. В наши дни многобройни са поклонниците на дявола в Будапеща, Прага и Берлин. И Карл Йорла, актьор от филм на ужасите признаваше пред мен, че е един от тях!
— Каква история! — възкликнах аз. Но после осъзнах, че подобно нещо разбира се не може да бъде отпечатано.
За Борис Карлоф например, често се пишеше, че бил изключително добродушен човек, отдаден изцяло на своята овощна градина. Луджоси се представяше като чувствителен невротик, измъчван от ужасните роли, които го карат да изпълнява в киното. Атуил беше известен със своята общителност и контактност. За Питър Лоре пък казваха, че и на мравка правел път и че от ученик мечтаел да играе комедийни роли.
Не, никакъв начин нямаше да разгласим тази история за принадлежността на Йорла към тайното общество на поклонниците на Сатаната.А що се отнася до личния си живот, на тази тема той бе ужасно сдържан.
След края на това незадоволително интервю потърсих Кинсайд. Разказах му за наученото и поисках от него съвет. И получих.
— Да използваме една традиционна, но позабравена легенда — възкликна Кинсайд. — Човекът-мистерия. Нищо няма да казваме за него, докато не се появи по екраните филмът. Струва ми се, че след това нещата ще потръгнат от само себе си. Този човек е цяла съкровищница. Така че не го безпокой, а чакай да излезе филмът.
Така и направих. Изоставих всякакви опити да науча нещо повече за живота на Карл Йорла и сега съм благодарен за това свое решение.
Сценарият най-сетне беше завършен и одобрен. Декорът беше издигнат на сцена Четири. Йорла посещаваше всеки ден студиото, Кинсайд се бе нагърбил със задачата да го учи на английски. Имаше една-две сцени, в които се налагаше да каже по няколко изречения и Йорла, по думите на Лес, се оказа блестящ ученик.
Но самият Лес не беше доволен от развитието на нещата. Един ден, само седмица преди да започнем снимките, той се появи при мен и изплю камъчето. На пръв поглед говореше безгрижно, но веднага се досетих че е доста обезпокоен.
Същината на историята се оказа проста. Йорла започвал да се държи странно. Отказвал да даде на хората в офиса адреса си, а хотелът напуснал само няколко дни след като пристигнал в Холивуд.
Но нещата не свършваха до тук. Йорла категорично отказвал да обсъжда ролята си и проблемите свързани с нея. Изглеждал напълно безразличен към предстоящия филм и в разговор с Кинсайд признал чистосърдечно, че единствената причина за подписването на контракта била възможността да напусне Европа.
Разказал на Кинсайд онова, което вече ми бе съобщил — за поклонниците на Сатаната. Но намекнал и още. Казал че напоследък го следят, споменал нещо за „отмъстители“ и „ловци, които дебнели своята плячка“. Изглежда смятал, че мъртвешкият култ му се гневял, задето издал някои от неговите тайни и го смятал единствено отговорен за излизането по екраните на „Завръщане към Черната Събота“. Ето защо отказвал да съобщи своя адрес и да разказва за предишния си живот. Освен това, категорично настоявал да се снима само с многопластов грим, за да не бъде разпознат. Чувствал, че е под непрестанно наблюдение, че зад гърба му се прокрадва някой. Наоколо имало прекалено много чужденци.
— Какво, по дяволите, да правя с такъв човек? — избухна Кинсайд, след като ми разказа всичко това. — Той е един побъркан глупак. Признавам, че прекалено много прилича на своя прототип от филма, за да ми хареса. Да го видиш само как непрестанно дърдори за разни церемонии и жертвоприношения. Вярва във всяка своя дума и, нека да ти кажа честно: дойдох при теб заради онова, което ми каза тази сутрин. Когато влезе в офиса, отначало дори не го познах. Причината не беше само в черните очила и перуката. Променил се бе самият той. Тресеше се като желе и беше още по-прегърбен от всякога. А когато заговори, гласът му беше като грачене на граблива птица. А след това ми показа това.
Кинсайд ми подаде една изрезка. Беше от лондонския „Таймз“, само няколко изречения, в които се споменаваше за странните обстоятелства около смъртта на Фриц Оммен, австрийски филмов режисьор. Намерили го обесен в една парижка мансарда, тялото му било ужасно обезобразено, споменаваше се за изрязан на корема му разкривен кръст, от който се показвали разкъсаните му вътрешности. Полицията продължаваше да издирва убиеца…
Върнах му мълчаливо изрезката.
— И какво? — запитах след известна пауза. Но вече се досещах за отговора.
— Фриц Оммен, — изрече с бавен глас Кинсайд, — беше режисьор на филма, в който играеше Карл Йорла, онзи, за когото Йорла твърдеше, че е един от поклонниците на дявола. Йорла каза, че Фриц избягал в Париж, но очевидно и там са го открили.