Беше готино и странно секси, сякаш никой не би могъл да се изпречи на пътя му, накъдето и да беше тръгнал.
И ясно даваше да се разбере, че ще стигне дотам и нищо не би могло да го спре.
Там, накъдето бе тръгнал сега, бе при гаджето на Мария, моя добър приятел Лони. Мария и Лони излизаха заедно от гимназията, а тя беше най-добрата ми приятелка от началното училище, така че бяхме тайфа от доста време.
Партньори в престъплението.
Бяхме неразделни, откакто се запознахме, което беше преди Лони… и досега. При Мария тази привързаност се дължеше на това, че родителите й изобщо не ги беше грижа – прекалено заети да се карат помежду си, те нямаха никакво време за нея.
При мен се дължеше на това, че родителите ми ги беше грижа твърде много и имахапредостатъчновреме, за да ми казват какво мислят за мен, въпреки че онова, което мислеха, не беше нищо хубаво.
Приятна ми беше мисълта, че високият тъмнокос мъж с готината походка е приятел на Лони.
Това означаваше, че ще се запозная с него.
Седнала на сгъваемия градински стол, аз гледах как Лони го поздрави, като се ръкува с него и го потупа по рамото с широка усмивка.
Като че ли наистина се радваше да го види и това беше хубаво.
Лони харесваше и беше харесван от всички. То бе, защото беше страхотен тип, винаги готов, винаги насреща, когато имаш нужда от него.
Ала ръкуването, потупването по рамото и усмивката издаваха, че харесва този мъж повече от мнозина други.
Така че гледах новодошлия, мислейки си, че има нещо странно в начина, по който той като че ли се усмихна в отговор, ала не съвсем, и се ръкува с Лони.
Нещо не беше наред в тази усмивка.
Лони се радваше да го види.
Ала той…
— Страхотно парче – измърмори Мария, докато се хвърляше на стола до мен, разливайки част от бирата си.
Не беше лесно, но все пак успях да откъсна очи от него, знаейки за какво говори приятелката ми още преди да се обърна към нея и да видя, че е приковала поглед в двамата мъже.
Никога не би го казала пред Лони. Къде ти, пред Лони тя полагаше огромни усилия да не покаже, че изобщо забелязва съществуването на противоположния пол (и се бе научила да го прави до крайности), но когато беше само с мен, определено се оглеждаше.
Не докосваше. Не говореше, освен ако Лони не беше одобрил.
Но определено гледаше.
— Познаваш ли го? – попитах я.
— Да – отвърна тя и извърна очи от него, в случай че, сигурна бях в това, Лони погледнеше насам и я заловеше да ги гледа. Въпреки че и самият той беше там, Лони щеше да разбере.
И това нямаше да му хареса.
— Беше у нас преди няколко дни. Казва се Тони. Приятел е на Ларс.
Това ме разтревожи.
Преди няколко месеца Лони ни беше запознал с Ларс.
Не харесвах Ларс.
От Ларс ме побиваха тръпки.
Отново погледнах към мъжа, който говореше с Лони, разочарована, че е приятел на Ларс.
— Момиче, имаш нужда от още едно питие – каза Мария и аз извърнах очи от него, мислейки, че бенаистинаразочароващо, че е приятел на Ларс, тъй като харесвах дори начина, по който стоеше.
Изглеждаше напълно погълнат от това, което Лони казваше, и напрегнатостта, бдителният начин, по който държеше тялото си, бяха невероятни.
Ама наистина невероятни.
Което вероятно бе разбираемо – беше приятел на Ларс, а аз подозирах, че Ларс не беше свестен тип и хората, които го познаваха, трябваше да бъдат нащрек по ред причини.
Видях, че пластмасовата ми чаша е почти празна, а бирената утайка определено не беше любимото ми питие.
И все пак.
— Аз шофирах по пътя насам – напомних на Мария.
— Е, и?
Вдигнах очи към нея, но почти веднага ги извърнах.
Обичах я.Наистинаяобичах. Тя беше забавна и интересна, и невероятно лоялна. Беше щура и шантава и когато бях с нея, се чувствах свободна. Свободна да бъда себе си (а не онази, която родителите ми очакваха да бъда). Свободна да правя каквото си поискам (а то определено не беше онова, което родителите ми очакваха от мен).
Имахме толкова хубави преживявания заедно. Беше ме подкрепяла през толкова много трудни моменти.
Ала понякога дребни неща като това, че за нея очевидно нямаше проблем да си пийнеш, след което да шофираш до вкъщи, ме притесняваха.
Би го направила, без да й мигне окото.
Лони би го направил не само почерпен, но и надрусан, и изобщо нямаше да му пука.
Аз обаче исках да се прибера вкъщи невредима и без да прегазя някого по пътя.
Само че Мария страшно я биваше да те накара да направиш каквото си е наумила, и аз се бях научила как да играя тази игра.
Което бе да стана, да си взема нова бира и да отпивам по малко, да „разлея“ част от нея в тревата, да я забравя в ръката си и по този начин да постъпя както аз искам, без да съм принудена да я търпя постоянно да ме подканва.