Розамунде Пилхер — Завръщане у дома (част първа)
Посвещавам тази книга на съпруга си
Греъм, който служеше в дивизията
на Хайленд. И на Гордън, и на
Джудит, и на всички нас, които
бяхме млади заедно по едно
и също време.
Първа част
1935
Градското училище на Порткерис беше на половината път нагоре по стръмния хълм, който се изкачваше от самия център на градчето към равната блатиста местност отвъд. Беше солидна викторианска сграда, построена от гранитни блокове, и имаше три входа с надписи: „Момчета“, „Момичета“, „Малки деца“ — спомен от времето, когато разделението на половете беше задължително. Беше заобиколена с асфалтирано игрище и висока желязна ограда и предлагаше на погледа не особено приветлива фасада. Но в този късен декемврийски следобед тя беше цялата лумнала в светлина и от отворените й врати течеше буен поток възбудени деца, натоварени с торби с обувки, чанти с книги, вързани на конец балони и хартиени пликчета с бонбони и сладкиши. Те изникваха на малки групи, блъскаха се, кискаха се и си крещяха едно на друго весели закачки. Накрая се разпръскваха и се отправяха към домовете си.
Причината за вълнението беше двойна. Беше краят на зимния срок и току-що беше завършило училищното коледно тържество. Имаше много игри с песни и спечелени щафети в двете посоки на голямата зала, когато малки възглавнички трябваше да се грабнат и да се предадат на следващия от отбора. Децата бяха танцували под музиката на сър Роджър де Ковърли, подрънквана небрежно на малкото училищно пиано, после имаше чай със сладки и конфитюр, шафранови кифли и шипяща лимонада. Накрая бяха се наредили пред господин Томас, главния учител, ръкуваха се с него един по един, пожелаваха му весела Коледа и получаваха пликче със сладкиши.
Всичко това се повтаряше еднообразно всяка година, но винаги беше съпроводено с радостно очакване и голямо удоволствие.
Постепенно шумният поток от деца намаля до малко ручейче, до последните закъснели поради търсене на някоя загубена ръкавица или обувка. Съвсем накрая, когато училищният звънец удари пет без петнадесет, през отворената врата излязоха две момичета — Джудит Дънбар и Хедър Уорън, четиринадесетгодишни, и двете облечени с морскосини палта, обути с гумени ботуши, с вълнени шапки, нахлузени над ушите им. Но приликите свършваха дотук, защото Джудит беше руса, с две дебели плитки, лунички и светлосини очи, докато Хедър беше наследила тена на баща си и чрез него на цели поколения предшественици, произлизащи от някакъв испански моряк, изхвърлен на корнуолския бряг след разгрома на Армадата. Поради това кожата й беше мургава, косата й гарвановочерна, очите й тъмни и блестящи като две сочни гроздови зърна.
Те бяха си тръгнали последни от празненството, защото Джудит, която напускаше училището на Порткерис завинаги, трябваше да се сбогува не само с господин Томас, но и с всички останали учители, както и с госпожа Треуорта, училищната готвачка, и със стария Джими Ричардс, чиито скромни задачи бяха да поддържа училищния бойлер и да мие външните тоалетни.
Но накрая не остана с кого повече да се сбогуват и те си тръгнаха през игрището към портата. Облачният ден рано беше потънал в мрак, ръмеше ситен дъждец и блещукаше край светналите улични лампи. Улицата се спускаше надолу по хълма, черна и влажна, окъпана в отразена светлина. Те закрачиха по нея, навлизайки в мрака. Известно време мълчаха. После Джудит въздъхна.
— Е, това е всичко — заключи тя.
— Трябва да е малко странно да знаеш, че вече няма да се върнеш.
— Да, така е. Но най-странното е, че ми е тъжно. Никога не съм си и помисляла, че може да ми е тъжно да напусна някое училище, но ето че е така.
— Без теб няма да е същото.
— И без теб няма да е същото. Но имаш късмет, защото все пак имаш още приятелки като Илейн и Кристин. А аз трябва да започвам съвсем отначало, да се опитвам да намеря в „Сейнт Урсула“ някого, когото харесвам. При това ще трябва да нося онази униформа.
Хедър съчувствено замълча. Униформата беше почти най-лошото от всичко. В Порткерис всички носеха собствените си дрехи и изглеждаха много по-весело в разноцветните си пуловери, с ярките панделки в косите на момичетата. Но „Сейнт Урсула“ беше частно училище и беше старомодно. Момичетата носеха тъмнозелени палта от туид и дебели кафяви чорапи, тъмнозелени шапки, които гарантирано превръщаха и най-хубавите девойки в абсолютни грозници — толкова неподходящи бяха. В „Сейнт Урсула“ приемаха и на пансион, и приходящи момичета, и тези нещастни създания бяха дълбоко презирани от Джудит, Хедър и техните връстници от Порткерис, които смятаха за напълно заслужено да ги дразнят и тормозят, ако имаха нещастието да пътуват в същия автобус. Беше потискащо да се мисли, че Джудит трябва да се присъедини към редовете на онези лигави, лицемерни създания, които се правеха на толкова велики.