Хубава покана от дебел картон със златни ръбове и калиграфски шрифт. Донякъде, мислеха си някои родители, като кралска заповед.
Но те покорно пристигнаха точно навреме. В два без десет внушителното облицовано с дъб фоайе беше претъпкано с човешка маса и въпреки отворените прозорци от всички страни беше изключително горещо. Защото молитвите бяха чути и навън сияеше прекрасен летен ден без нито едно облаче на небето. Обикновено голямата зала беше неприветлива, с течения и студена като неотоплена църква. Единствената й украса бяха цветните стъкла на прозорците, разказващи за мъченичеството на св. Себастиан, няколко почетни списъка и по някой щит с герб. Но днес тя буквално цъфтеше от цветя и зеленина, растения в саксии, донесени от оранжерията, и техният аромат, пропил тежко горещия въздух, беше почти съкрушителен.
В северния край на залата беше издигната сцена, оградена с две дървени стълбища, които тръгваха от аудиторията. Тук госпожица Като участваше в утринните молитви, застанала зад аналоя, даваше инструкции за деня, предупреждаваше, мъмреше и общо взето поддържаше училището си повече или по-малко в постоянна активност. Днес обаче тя беше заградена отпред с леха от саксии с мушкато и с наредени по нея приличащи на трон столове, всички готови за честването на сцената. Точно пристигането на тази знатна група се очакваше сега — епископът, председателят на управителното тяло, главата на съда на графството, лейди Бийзли (която беше натоварена да раздава наградите) и госпожица Като. Всички вече ги очакваше събралата се в залата компания.
Две трети от тях бяха родители и семейства, всичките издокарани. Майките носеха шапки като за градинско увеселение и бели ръкавици, копринени рокли на цветя и обувки с високи токове. Бащите бяха главно с тъмни костюми, но тук-там се мяркаха мъже в униформи. По-малките братчета и сестрички носеха костюми под наем или панделки в косата, или бяха издокарани в моряшки костюмчета с бели връзки на яката и избелени обувки. Протестите им ясно се чуваха, когато хленчеха и се оплакваха от жегата и скуката.
Едгар и Даяна Кеъри-Луис бяха част от тълпата, както и адвокатът господин Бейнс и жена му. По-малките деца на Бейнс не присъстваха. Те предвидливо бяха оставени вкъщи с бавачката.
Останалата аудитория в предната част на залата се състоеше от момичета. Най-малките бяха начело на пейките на детската градина, а по-големите седяха зад тях. Всички носеха униформените си празнични рокли с дълги ръкави от груба кремава коприна и черни копринени чорапи. Само на най-малките беше позволено да бъдат с прохладни бели къси чорапки. В края на всяка редица с момичета седеше членка на щата, официално облечена и носеща черната си наметка. Но дори тези архаични дрехи днес бяха превърнати в съвсем хубави, защото всяка госпожа беше надянала академичния си капишон и грижливо подредените гънки разкриваха копринена подплата от рубинено червено, смарагдово зелено и сапфирено синьо.
Джудит, седнала на последния ред от училищната част, дръпна ръкава на роклята си и погледна часовника си. Два без две минути. След малко те ще влязат, хората на сцената, предвождани от старшата ученичка Фрида Робъртс. Джудит беше префект, но никога не я назначиха за старша ученичка. Като си спомняше за ужасната Дирдри Ледингам, тя беше безкрайно благодарна за тази малка милост.
Зад нея малко момченце се въртеше от притеснение. „Пие ми се вода“, скимтеше то и веднага му казаха да млъкне.
Джудит изпитваше съчувствие към него. Годишните речи винаги са били мъчение и да си на осемнадесет и да знаеш, че това е истинският край на училището и дори че това са последните речи някак си не ставаше по-поносимо. Копринените рокли бяха дебели и непроветриви, и тя усещаше струйки пот да се стичат от подмишниците и зад коленете й. За да отклони мислите си от собственото си неудобство, тя започна да прави списък на хубавите и радостни неща, които бяха станали или предстоеше да станат.
Важното беше, че се надяваше с малко късмет да е издържала приемните си изпити. Резултатите щяха да бъдат обявени по-късно тази година, но госпожица Като вярваше в това и вече беше почнала да урежда записването й в Оксфорд.
Но дори всичко да се осъществи, ще започне чак следващата година, защото през октомври вече беше резервиран билет за Сингапур и тя щеше да прекара там най-малко десет месеца, присъединила се най-после към семейството си. „Едно по едно“, беше си казвала тя през всичките изминали години, облегната на перилата на главната улица в Пензанс, като гледаше как морските вълни се разбиват в каменистия бряг. Да завърши училището, да вземе приемните изпити, после да се върне в Далечния изток и да бъде с мама, татко и Джес. Тя вече беше на осем години. Джудит нямаше търпение по-скоро да ги види всичките.