— Между нас да си остане, госпожо Мъдж, мисля, че тя е малко потисната и нещастна. Необходимо й е да се махне. Атина винаги я ободрява и смятам, че е искала промяна.
— Е от какво пък иска промяна?
— Ами признайте, че всичко е малко потискащо, не е ли така? Новините, всички говорят за войни, Едуард е постъпил в резерва на Кралските въздушни сили и мисля, че всичко това я плаши. И татко е малко в лошо настроение, продължава да слуша новините до дума, и копаят в Хайд парк противовъздушни скривалища, и той май мисли, че всички ще ни изтровят с газ. Не е много весело да живееш с това. И тя си стегна куфара и замина.
— За колко време?
— Не знам. Седмица. Две. Колкото й е необходимо, смятам.
— Е, ако това я тревожи, по-добре е да е настрана. Така де, не е като да е необходима, нали? Щом двамата Нетълбед и Мери Милиуей ще държат всичко под око. — Госпожа Мъдж продължително и шумно отпи от чашата, замислено топеше кейк в чая си. Обичаше да прави така, всичко да е меко и кашаво, защото нямаше зъби. — Не знам, наистина времената не са хубави за никого. Само дето мисля, че на Уолтър няма да се наложи да замине. Фермерството е задължително за резерва, каза баща му. Не може сам да се справи със стопанството.
— Ами ако поиска да замине?
— Уолтър?
Тонът на госпожа Мъдж беше пълен с гордо презрение.
— Няма да хукне да става доброволец. Никога не е харесвал да му казват какво да прави. Вечно имаше разправии, докато беше ученик, все поради правилата и нарежданията. Не мога да си го представя да казва „Слушам“ на някакъв старши сержант. По-добре да си стои тук. По-полезен ще е.
Лъвдей допи чая си. Погледна часовника си.
— Боже, трябва да си тръгвам. А, има и още нещо. Трябва да взема още една кутия с каймак, защото госпожа Нетълбед го е свършила, а иска да направи малинов крем за вечеря. Всъщност за това дойдох, и за да кажа на Уолтър, че заминавам.
— Добре, в мандрата е пълно с каймак, ако искаш вземи си сама, но не забравяй да ми върнеш кутията.
— Не мога, защото утре заминавам. Но ще кажа на госпожа Нетълбед.
Мандрата беше студена и блестеше от чистота. Миришеше на карболов сапун, който госпожа Мъдж използваше да мие плочките на пода. Лъвдей намери каймака в стерилизиран съд и напълни кутията с черпак с дълга дръжка. Тайгър, когото не пуснаха вътре, хленчеше до отворената врата и изпадна в див екстаз, когато тя отново се появи на двора, и затича наоколо в бесни кръгове, сякаш беше си помислил, че е изоставен завинаги. Тя го нарече глупчо, той клекна и й се усмихна.
— Хайде, дебелоглавчо, трябва да си вървим.
Тя тръгна обратно през двора на фермата и се покатери по стълбите към прелеза. Постоя малко там. Докато разговаряше с госпожа Мъдж, беше излязъл вятър и дъждът беше понамалял. Някъде горе над облаците грееше слънце и през тях проникваше по някой заблуден лъч също както май винаги ставаше на картините от библията. Мъглата като тънка завеса се разкъсваше и вече беше възможно да се зърне спокойното сребърно море.
Мислеше за Уолтър и за наближаващата война и се радваше, че няма да замине от Нанчероу, за да стане войник, защото той беше част от него, част от всичко, което беше познавала през целия си живот, и изпитваше ужас от промени. Освен това беше много привързана към Уолтър. Беше здрав и висок и беше плъзнал слух, че прекарва прекалено много вечери в кръчмата в Роузмилиън, но все пак беше неизменна част от съществуванието й и едно от малкото й познати момчета, с което се чувстваше напълно спокойна. Откакто тръгна на училище, Едуард често канеше приятели на гости, но те й приличаха на идващи от друг свят с провлечения си присъщ на висшата класа говор и понякога разглезено поведение. Докато Лъвдей чистеше конюшните или яздеше с Уолтър или с баща си, те лежаха на шезлонгите или играеха не много енергичен тенис и разговорите им на маса бяха за съвсем непознати хора, които никога не беше срещала и които не искаше да познава.
Уолтър, въпреки цялата му щуротия, тя смяташе за извънредно привлекателен. Понякога, когато тимареше някой кон или возеше сено, тя скришно го наблюдаваше и изпитваше задоволство от силата и лекотата на тялото му, загорелите мускулести ръце, тъмните очи и гарвановочерна коса. Беше като някой красив циганин от книга на Лорънс и първото размърдване на физическата й сексуалност, нещо като гъделичкане дълбоко в корема й, беше породено от присъствието на Уолтър. Нещо донякъде като това изпитваше и край момчетата на Уорън в Порткерис. С корнуелските им гласове, с лудориите и закачките им с тях нито за миг не й е било нито притеснително, нито скучно. Минавало й е през ума, че това предпочитание към такива… тя търсеше подходящата дума. „От низша класа“ беше ужасно. Зле възпитани — още по-лошо. И попадна на „истински“, истински хора, свързани с начина, по който тя беше отгледана, пазена и галена цял живот в надеждното убежище на Нанчероу. Както и да е. Това си беше нейна тайна, несподелена нито с Джудит, нито с Атина. Уолтър. Тя мислеше за войната. Всяка вечер те искаха не искаха слушаха новините в девет часа и всеки път съобщенията бяха все по-лоши. Беше като зараждането на монументална катастрофа — земетресение или ужасен пожар, която никой не можеше по никакъв начин да предотврати. Мелодичните камбани на Биг Бен, когато удряха девет часа, започваха да звучат на Лъвдей като тромпети на Страшния съд. Тя беше много по-загрижена от перспективата за война, отколкото близките й предполагаха, и все пак не можеше и за миг да си представи каква ще бъде тя, особено в обстановката на собствения й дом, семейството й и техния непосредствен свят. Никога не е била с особено силно въображение, винаги безнадеждно слаба в писането на есета и съчинения. Ще има ли бомби, падащи от черни самолети, и експлозии, и срутващи се сгради? Или немската войска ще слезе някъде, може би в Лондон, и ще тръгне в марш през страната? И ще дойдат ли в Корнуол? И ако да, ще преминат ли Теймър, която единствена имаше железопътен мост? Може би ще построят специални понтонни мостове или ще се пренесат през водата с гребни лодки, но това й се струваше малко примитивно.
17
Дейвид Хърбърт Лорънс, по-известен като Д. X. Лорънс, е британски писател, поет, есеист и художник. Автор на „Белият паун“ (1911), Любовникът на лейди Чатърли“ (1928) и други — бел. ред.