Но повече от всичко й харесваше многолюдният плаж, където с Джудит и Хедър прекарваха повечето време. Времето постоянно беше хубаво, с прохладен бриз и дни наред с безоблачно небе, а пясъкът — пъстър с раирани тенти и слънчеви чадъри, шумен от весели групи и отпускари. Даяна беше донесла на Лъвдей нов бански костюм от две части, към който тя прибави тъмни очила, така че можеше безнаказано да зяпа хората, без те да забележат. Освен това Джудит подозираше, че тя се надява с тях да прилича на кинозвезда. Толкова стройна, загоряла и зашеметяващо хубава, тя неизбежно привличаше възхитени погледи и почти веднага някой младеж хвърляше топка пред тях и моментално започваше ново познанство. Не минаваше ден без трите момичета да бъдат поканени да играят раундърс или волейбол, или да плуват, или в многолюдна компания на слънчеви бани върху влажен дюшек, напълнен с влакна от кокосов орех.
Заливчето в Нанчероу никога не е било толкова разнообразно.
Но времето летеше и почти преди да усетят, дойде последният ден на Лъвдей. Вечерята в семейството беше единственото време, когато всичките му членове и всеки, който е в къщата или има нужда от подкрепа, се събираха край дългата, излъскана маса в кухнята на госпожа Уорън, за да говорят, да се смеят, да спорят, да се закачат и общо взето да се осведомят какво е станало през деня. Не е ставало и дума да се преобличат или издокарват. Бегло измиване на ръцете беше единственото, което се очакваше да направиш, и всички сядаха в дрехите, които бяха носили цял ден — мъжете в ризи с разкопчани яки, а госпожа Уорън все още с престилката си.
Сервираше се в шест и половина и макар да си беше солидно угощение, традиционно се наричаше „чай“. Сервираше се агнешки бут, или угоен петел, или риба на скара, придружени с печени картофи, три блюда зеленчуци, сосове и туршии, канички с богат тъмен сос. За десерт имаше желета и кремове, блюда с каймак, домашен кейк или бисквити със сирене, и всичко се „промиваше“ с голяма чаша силен чай.
Тази вечер присъстваше само семейството. Родителите, Джоуи, трите момичета с голи ръце, чудесни в памучните си рокли без ръкави, които бяха намъкнали върху банските си костюми след цял ден на плажа.
— Ще ни липсваш — каза господин Уорън на Лъвдей. — Няма да е същото, като няма наоколо кой да ни прави луди.
— Наистина ли трябва да си тръгнеш? — попита госпожа Уорън малко тъжно.
— Да, трябва. Обещах на Флийт да се върна, а ни чака много работа с нея. Надявам се Уолтър да я е яздил, иначе ще скача и ще се мята като щура.
— Е, поне имахте късмет със слънцето — каза госпожа Уорън. Съпругът й се усмихна.
— Какво ли ще каже майка ти, като те види почерняла като малка индийка?
— Тя е в Лондон и няма да ме види. Но ако се е върнала, ще ми завиди. Тя винаги се опитва да хване тен. Понякога се пече на слънце без дрехи.
Джоуи вдигна вежди.
— Кажи й тогава да дойде на нашия плаж. Можем да минем с една-две странични атракции.
— О, глупчо такъв. Тя не го прави на претъпкани плажове. Съвсем уединено, от време на време, в градината или сред скалите.
— Как ще е толкова уединено, като знаеш къде е! Ходиш да надничаш, нали?
Лъвдей го замери с парче хляб, а госпожа Уорън стана и отиде да сложи чайника.
Тя си замина на другата сутрин. Беше дошъл да я вземе Палмър с ловното комби. Не най-подходящото возило за стръмните хълмове, тесните улички и острите ъгли в Порткерис, и докато обърне, Палмър се пообърка, защото напълно се беше загубил в непознатите калдъръмени улички, и спирането му пред вратата на бакалницата беше по-скоро късмет, отколкото добро справяне.
Обаче беше пристигнал. Куфарите на Лъвдей бяха пренесени долу и навън през магазина и всички се появиха на тротоара да я изпратят с много целувки и прегръдки и обещания да дойде скоро пак.