— Розови плюшени слончета?
— Именно — засмя се тя. — А Джоуи — това е братът на Хедър — излезе с приятелите си за цялата вечер.
— Тогава къде ще отидем? Къде е модерното нощно заведение този сезон?
— Не знам. Мисля, че може да опитаме в „Слайдинг Такъл“.
— Чудесно. От години не съм ходил там. Да отидем и да видим какво става. С кола или пеша?
— Нека повървим. Не си струва да вземаме кола.
— В такъв случай, еn avant.
Те тръгнаха рамо до рамо надолу по тясната улица към Лайфбоут Хауз и пристанището. Изведнъж Джудит се сети.
— Ял ли си нещо?
— Защо? Много гладен ли ти изглеждам?
— Не. Но знам също, че вашата вечеря в Нанчероу е в осем и смятам, че си я пропуснал.
— Права си. Не съм ял и нямам нужда да ям. Още вкъщи реших, че всички ядем твърде много. Мисля, че всичко е свързано с готвенето на госпожа Нетълбед. Не мога да си представя защо родителите ми не са дебели като бъчви, въпреки че дъвчат по четири пъти на ден, а не напълняват нито с грам.
— Всичко е свързано с нещо, наречено метаболизъм.
— Къде си научила тази дълга дума?
— Ами ние бяхме обучавани добре в „Сейнт Урсула“.
— Бяхме добре обучавани… — повтори Едуард. — Не е ли чудесно да знаеш, че всичко това е вече зад гърба ти? Просто не можех да го повярвам, когато най-после напуснах Хароу. Често сънувах кошмари, че се връщам там, и се будех нощем, потънал в пот от страх.
— О, стига, не може да е било чак толкова лошо. Обзалагам се, че ти застава буца в гърлото, когато чуеш момчешки гласове да пеят училищни песни.
— Не, не ми застава. Но признавам, че това може би ще стане около петдесетата ми година.
Те завиха на ъгъла край Лайфбоут Хауз и тръгнаха по улицата към пристанището. Беше толкова хубава, златна вечер, че улицата беше все още оживена. Всички летни посетители бяха наизлезли, вървяха покрай кея, спираха се облегнати на парапета и гледаха рибарските лодки, ближеха сладолед или ядяха риба с пържени картофи от фунии от вестник. Познаваше се, че са гости, защото носеха едни особени дрехи, бяха червени като рак от непривичното слънце и говореха с акцент от Манчестър, Бирмингам или Лондон. Приливът беше висок, небето — пълно с лакоми чайки, и някои от старите местни жители, които още живееха в къщите край пристанището, бяха извадили кухненските си столове навън, седяха на тях, облечени в черно и гръмогласни, за да се порадват на последната дневна топлина и да погледат как светът минава покрай тях. Отвън пред „Слайдинг Такъл“ няколко млади курортисти, загорели и шумни, седяха край дървена маса и смучеха бирата си.
Едуард направи гримаса.
— Надявам се, че не е ужасно претъпкано. За последен път бях тук през зимата, когато имаше само едно-две стари момчета вътре, дошли да си отдъхнат от жените си. Все пак ела да опитаме.
И той я поведе навътре, като се наведе под изкривения трегер над вратата. Джудит на токчетата си пристъпи в полумрака и веднага я връхлетя воня на бира, спирт и прегряла плът, облаци цигарен дим и врява от силни, весели гласове. Не беше си признала пред Едуард, но за пръв път идваше в това заведение, защото беше кръчма, която мъжкото население на Уорънови пазеше за себе си. Сега се огледа наоколо с известно любопитство, като се мъчеше да открие какво му е толкова специалното на това място.
— По-зле е, отколкото предполагах — каза Едуард. — Ще избягаме, или ще останем?
— Нека останем.
— Добре. Стой тук и заеми маса, ако се освободи. Аз ще взема питиетата. Какво искаш?
— Шанди или сайдер. Няма значение.
— Ще ти взема шанди. — Той я остави, като опитно си пробиваше път към бара, а тя гледаше как напредва и неотклонно си пробива път, но в същото време е невероятно любезен. — Съжалявам… Извинете… Бихте ли…
Той вече беше близо до разсеяния барман, когато, какъв късмет! — групата, която седеше на маса до прозореца, започна да се събира и сякаш да се кани да си тръгне. Джудит със скорост, която изненада дори самата нея, беше при тях за миг.
— Много съжалявам, но тръгвате ли си?
— Да. Трябва да се върнем в квартирата си горе на хълма. Искате масата, нали?
— Би било хубаво да я заемем.
— Знам. Тук е като в Черната дупка в Калкута[21].
Бяха четирима и им трябваше малко време, но Джудит бдеше зорко срещу нашественици и щом те излязоха, се настани на тясната дървена пейка и сложи чантата до себе си, за да запази място за Едуард.
21
Помещение във форт „Уилям“ в Калкута, където загинали много от затворените вътре британски войници след падането на форта в ръцете на бенгалците през 1756 година — бел. прев.