Джеръми я остави, излезе от кухнята и се качи до спалнята на Даяна по задното стълбище. Тихо почука на вратата и гласът й го повика да влезе. Той беше очаквал едва ли не спуснати пердета и нездрав полумрак, но стаята беше пълна със слънчева светлина. Даяна обаче беше все още в леглото, подкрепяна от пухени възглавници и облечена в гарниран с дантела въздушен сутрешен халат върху нощницата. До нея върху отделна, специално за него направена снежнобяла украсена с дантела възглавница лежеше като за изложба Пико, свит на топка и дълбоко заспал. Даяна четеше. Книгата беше оставена отворена с лицето надолу на бялата сатенена завивка и тънката й ръка с червен лак на ноктите лежеше върху нея.
— Джеръми!
— Здравей.
— Какво правиш тук? О, Едгар не те е викал за преглед, нали? Казах му да не създава суматоха.
— Не, не ме е викал.
Той затвори вратата и седна приветливо на края на леглото. Тя явно нямаше температура, но изглеждаше изнемощяла, бледа като платно, като че ли тънката й кожа беше опъната стегнато върху класическата костна структура на лицето й. Обикновено безупречната й коса беше обезоръжаващо разрошена, а под нея изумителните й очи бяха помрачени от изтощение.
— Изглеждаш преуморена — каза той.
— Такава съм. Но Едгар казва на всички, че е жлъчна криза.
— А какво е станало, че да се докараш до такова състояние?
— Ти го каза така, сякаш всичко е било само забавления. Но в момента няма нищо забавно. Лавиния беше толкова болна, а трябваше да се направи толкова много. И по някое време Мери и аз трябваше да отидем и да купим хиляди ярда ужасен черен плат и някак да направим черни завеси за цялата къща. Истината е, че съм изморена, нещастна и потисната и не ми стигна енергията да сляза и да се преструвам на нещо друго. Затова легнах и казах на Едгар, че се чувствам зле. Той силно предпочита да съм болна вместо нещастна.
— За госпожа Боскауен ли се тревожиш?
— Да, все още малко. Тя още не е вън от опасност. Толкова ни изплаши. А аз и без това бях съсипана след Лондон и редицата последни нощи, а внезапно трябваше да хукна към къщи. Никога не съм карала бентлито на толкова дълъг път и толкова бързо, при това сама. По целия този ужасен път А30 и през обиколния път през Екзетър, задръстен от трафик.
— Но си се справила…
— Да, справих се, пристигнах при истеричната Изабел и заварих там куп сестри, после всички си дойдоха вкъщи и при това водеха гости за по-дълго време. И за капак Едгар ми каза снощи, че този млад приятел на Атина иска да се ожени за нея!
— Капитан Райкрофт?
— Кой ти каза за него?
— Госпожа Нетълбед.
— Казва се Рупърт. От Кралските драгуни. Доста конвенционален и съвършено неочакван. Но никой от нас не може да каже нищо, защото той дори не е попитал още нея самата. Странни хора, нали?
— Мисля, че това е доста радостна новина.
— Да, донякъде е така, но ако те се сгодят, ще трябва да настояват за скромна почти тайна сватба, при това ужасно набързо. Записване в Гражданското отделение или нещо подобно, и всичко изглежда доста безрадостно. Но как нещо въобще може да бъде весело, когато вестниците са пълни с толкова мрак и обреченост, и всичко става все по-лошо всеки ден, а Едгар ме кара всяка вечер да слушам с него новините в девет часа и понякога мисля, че ще се разболея от ужас.
Гласът й трепна и за пръв път Джеръми изпита истинска загриженост. През цялото време, откакто я познаваше, никога не беше виждал Даяна Кеъри-Луис в състояние дори най-отдалечено напомнящо сегашното. Винаги му беше изглеждала без нерви, безгрижна, способна да види смешната, забавната страна при най-невъзможно сериозните ситуации. Но сегашната Даяна беше загубила духа си и с това най-голямата си сила.
Той сложи ръцете си върху нейните.
— Не трябва да се страхуваш, Даяна. Никога от нищо не си се бояла.
Тя не обърна внимание на това.
— Бях като щраус цялата тази година. Заравях глава в пясъка и се правех, че това няма да се случи, че ще стане някакво чудо, че някой идиот с черна шапка ще отиде и ще подпише някакъв лист хартия и всички ще си отдъхнем и ще можем отново да дишаме свободно и да продължим да живеем. Но това вече не помага. Да се самоизмамваш, имам предвид. Чудо няма да има. Само поредната ужасна война. — За свой ужас Джеръми видя очите й да се напълват със сълзи на слабост и тя не направи усилие да ги избърше. — След примирието през 1918 година си казвахме, че това никога повече няма да се случи. Цяло поколение млади мъже загинаха в окопите. Всичките ми приятели. Отидоха си. И знаеш ли какво направих? Престанах да мисля за това. Престанах да си спомням. Просто извадих всичко това от съзнанието си, изхвърлих го като огромен куфар със стар боклук. Затворих ключалките, завързах здраво ремъците и забутах куфара в самото дъно на някакъв прашен таван. Но сега, само след двадесет години, всичко това започва отново и не мога да престана да си спомням. Ужасни неща. Ходенето до гара Виктория в Лондон за сбогуване, и всички момчета в униформи цвят каки, и всичко потънало в пара от локомотивите. И влаковете потеглят, и всички махат… А майките, сестрите и любимите остават на перона. И после страници със списък на жертвите, колони с дребен шрифт. Зад всяко име стои млад човек, посечен от войната, преди да е имал време да живее. И си спомням как отидох на едно парти, там имаше момиче и то седна зад голямо пиано и запя песента „Нека Великият голям свят продължи да се върти“, и всички се присъединиха, но аз не съумях, защото не можах да престана да плача.