— Можеш да ме поразходиш малко. Какво разглезено момиче си. Аз получих кола чак когато станах на двадесет и една години и тогава тя струваше пет паунда и приличаше на стара шевна машина с колела.
— Вървеше ли?
— Като вятър. Най-малко с тридесет мили в час и отворени врати при силен вятър.
Застанал на отворената врата, той замълча и се ослуша. От долния етаж ясно се чуваха гласове, стъпки, затваряне на врати и радостния лай на Тайгър.
— Църковната група май се е върнала. Трябва да тръгвам. Ще се видим по-късно.
Вкъщи след църква. Всички бяха се върнали и нахлуха в къщата. Семейството и двама непознати, с които Джудит тепърва трябваше да се запознае. И Едуард беше там с всички останали. Сърцето й заби с едва потискано вълнение и тя разбра, че писмото й за Сингапур ще трябва да почака. Тя отмести страниците и надве-натри разопакова нещата си. Смени обувките си, изми ръцете си, сложи си малко червило и после, след известно размишление, си пръсна малко парфюм. Това беше всичко. Нямаше време да доизпипва нещата. Застана пред огледалото, среса косата си, когато чу, че Лъвдей я вика.
— Джудит!
— Тук съм.
— Какво правиш? Всички се върнахме. Трябва да слезеш и да ги видиш. Боже, изглеждаш супер. Как беше там? Продължихте ли да се забавлявате? Кога се върна тук? Видя ли мама? Горката, не е много добре…
— Не, не съм я видяла, но мисля, че спи. Джеръми каза, че е само малко преуморена.
— Джеръми? Той тук ли е?
— Появил се е точно преди да се върна. Ще остане за няколко дни. Мисля, че с Мери търсят къде да го настанят. А като казваш, че изглеждам супер, я се погледни! Откъде имаш този божествен жакет?
— На Атина е. Даде ми го назаем. О, Джудит, трябва набързо да ти разкажа за Гас, преди да се запознаете. Той просто е най-чудесният човек, когото съм срещала през живота си, и ние направихме заедно купища неща, а той нито веднъж ни най-малко не се отегчи от мен или нещо подобно.
Лицето й, докато споделяше тази зашеметяваща информация и отваряше сърцето си без ни най-малко усилие да скрие очевидното си увлечение, сияеше от някакво вътрешно щастие, което Джудит преди никога не беше виждала. Тя винаги е била хубава, но точно сега изглеждаше сензационно. Сякаш най-после беше изоставила нарочно култивираната си неискреност на юношеството и беше решила почти за една нощ да порасне. Освен това в нея имаше някакъв блясък, вътрешна светлина, която нямаше нищо общо с хитростта. Влюбеността, реши Джудит, й отиваше почти толкова, колкото малкия ален ленен жакет, който беше й дала Атина.
— Боже, Лъвдей, защо трябва да е отегчен? Никога никой не е бил отегчен от теб през целия ти живот.
— Така е, но знаеш какво имам предвид.
— Да, знам, и това е чудесно за теб. — Джудит отново започна да се реши. — Какво точно сте правили заедно?
— О, всичко. Плувахме, показах му фермата, грижихме се за конете, водих го по прекрасни места, за да може да рисува. Той е страшно способен художник, съвсем сигурна съм, че може да има огромен успех. Само че, разбира се, ще стане инженер. Или военен.
— Военен?
— Гордънски планинец. Ако има война. — Но дори тази перспектива не помрачи лъчистата свежест на Лъвдей.
— Джеръми отива във флотата — каза Джудит.
— Вече? Така ли?
— Затова е тук. Нещо като отпуска пред заминаване.
— Божичко! — Но при погълнатостта си от новите преживявания, типична за всеки млад влюбен, Лъвдей не се интересуваше от никого, освен от себе си и обекта на желанията си. — Просто нямам търпение да те запозная с Гас. Но не трябва да си много мила с него, иначе ще вземе да те хареса повече от мен. Не е ли животът абсолютно необикновен? Мислех, че ще е същият като всички онези безделници, които Едуард водеше вкъщи, но ни най-малко не е такъв.
— Добре че не е, иначе доста щеше да си изпати с теб.
Лъвдей се изкиска.
— Помниш ли Нигъл и как едва не припадна, когато Едуард донесе вкъщи едър заек, който беше застрелял?
— О, Лъвдей, ти си ужасна към горкото момче. И не се казваше Нигъл, а Найджъл.
— Знам, но признай, че Нигъл му отива много повече. Е, хайде побързай и слизай долу, всички са там и чакат, и ще пийнем нещо в градината. И отиваме следобед на заливчето, приливът е висок и ще плуваме…
— Аз може да отида да видя леля Лавиния.
— Не е ли свръхчудесно, че тя не умря? Нямаше да го понеса. Хайде, тръгвай. Не мога да чакам повече. Стига си се гиздила, изглеждаш страхотно.
Като последва Лъвдей, която излезе от вратата и през френския прозорец на гостната стая, тя беше заслепена от светлината. Градината беше обляна от блясъка на обедното слънце. То я излъчваше и тя се отразяваше от морето, така че проблясваше, блещукаше и танцуваше под летния бриз. Неуморимите листа на евкалиптите потрепваха и се обръщаха, сребристи и зелени. Тъмнорозови венчелистчета, които падаха от една прецъфтяла роза, бяха подгонени по поляната и гъстите бели ресни на градинската тента на Даяна, опъната над центъра на украсена маса от ковано желязо, танцуваха и подскачаха от вятъра.