— Ти не си стара.
— Може би. Но със сигурност не съм неопитно зайче.
Джудит пъхна парченце наденица в устата си и замислено задъвчи, размишлявайки над думите на леля си.
— Най-много мразя — най-после призна тя, — да се отнасят с мен сякаш съм колкото Джес. Никога не ме питат за нищо, нито нещо ми казват. Ако не бях ви чула да си крещите, никога нямаше да науча, че сте искали да остана при вас. Тя никога нямаше да ми каже.
— Знам. Това трябва да е подлудяващо. И мисля, че имаш реална причина за недоволство. Но точно сега не трябва да бъдеш много твърда с майка си. В момента тя е в състояние на разместване на пластовете и кой може да я упрекне, че започва да цвърчи наоколо като мокра кокошка? — Тя се засмя и беше възнаградена с начална усмивчица. — Между нас да си остане, мисля, че тя благоговее пред Луиза.
— Знам.
— А ти?
— Не ме е страх от нея.
— Браво!
— Знаеш ли, лельо Биди, много ми хареса да бъда с теб. Никога няма да го забравя!
Биди беше трогната.
— Много ни хареса твоето посещение. Особено на Боб. Помоли да ти кажа довиждане. Съжаляваше, че не може да те изпрати. Сега… — Тя блъсна стола си назад и се изправи. — Чувам, че майка ти и Джес слизат. Изяж си закуската и се прави, че не сме говорили откровено. И не забравяй да поддържаш духа си висок! А сега трябва да се облека…
Но преди тя да излезе, Моли и Джес влязоха в стаята. Джес беше облечена в набрана рокличка и бели чорапи, с пригладени с четка копринени къдрици. Биди спря, за да целуне леко Моли по бузата.
— Нямай грижа за нищо — каза тя на сестра си и това беше най-многото, което можеше да направи за извинение. После излезе и изтича по стълбите към светилището на спалнята си.
И така кавгата беше заметена под килима и денят продължи нататък. На Джудит й олекна, когато атмосферата между майка й и леля й се разведри и във въздуха вече не висяха никакви лоши чувства. Чак когато те вече стояха на бруления от вятъра перон на гарата и чакаха „Ривиера“ да дойде и ги върне в Корнуол, й остана време да съжали за отсъствието на чичо й Боб.
Беше ужасно да си тръгне, без да се сбогува с него. Беше по нейна вина, защото толкова закъсня за закуска, но щеше да е хубаво и той да я беше почакал само няколко минути и да се сбогуват както трябва. Искаше да му благодари за толкова много неща, а благодарностите никога не изглеждаха по същия начин, написани на хартия.
Най-хубавото от всичко беше грамофонът му. Въпреки момичешкото силно желание на майка й да стане балерина, нито тя, нито баща й бяха музикални. Но следобедите, прекарани с чичо Боб в кабинета му, събудиха някакво съзнаване, някакво разбиране, за чието съществуване Джудит не беше подозирала. Той притежаваше огромно разнообразие от плочи и въпреки че много й бяха харесали песните на Гилбърт и Съливан с остроумните си текстове и грабващи мелодии, имаше други, които изпълваха сърцето й или й причиняваха такава остра тъга, че едва сдържаше сълзите си. Ариите на Пучини от „Бохеми“, концертът за пиано на Рахманинов, музиката на Чайковски към „Ромео и Жулиета“… И абсолютната магия „Шехеразада“ от Римски — Корсаков, чието соло за цигулка караше тръпки да пробягват по гърба й. Имаше и друга плоча от същия композитор, която чичо Боб наричаше „Задникът на дивата пчела под скъсания корсет“[3] и това я караше да се задъхва от смях. Не беше си представяла, че възрастните могат да бъдат толкова забавни. Но едно беше сигурно — че непременно трябваше да си купи грамофон, за да почне да си събира плочи като чичо Боб и когато поиска, да си ги пуска и да се пренася като водена за ръка в онази друга, неподозирана преди страна. И ще започне да спестява пари още сега.
Краката й замръзнаха. Опита се да ги посгрее, като потропваше ритмично по омасления перон. Леля Биди и майка й говореха разхвърляно, както правят всички, които чакат влак. Като че ли бяха изчерпали важните неща, които имаха да си кажат. Джес седеше на една количка и размахваше обутите си в бели ботушки дебелички крачета. Прегръщаше своето негърче — тази отблъскваща играчка, с която си лягаше всяка вечер. Джудит беше сигурна, че тя е мръсна, но понеже лицето й беше черно, това не личеше. И не само мръсна, а пълна с микроби.
И тогава стана нещо наистина хубаво. Леля Биди престана да бъбри, погледна над главата на майка й и каза със съвсем различен тон:
— О, погледни! Това е Боб.
Сърцето на Джудит подскочи. Тя бързо се обърна. Забрави замръзналите си крака. И го видя — огромна, безпогрешно разпознаваема фигура в британската си зимна униформа. Вървеше по перона към тях с нахакано накривено офицерско кепе над щръкналите му вежди и страхотна усмивка на ръбестото му лице. Краката й вече не мръзнеха и трябваше да остане напълно неподвижна, за да не хукне към него.
3
Пародиране на оригиналното заглавие на произведението „Полетът на дивата пчела“ — „The Flight of the Bumble Bee“ на английски — бел. прев.