— Мисля, че това е много особен мост.
— Защо? Понеже ни превозва над реката до чужда територия?
— Не само за това.
— Шедьовър на Брунел.
— Моля?
— Брунел. Той го е проектирал и построил за Големия западен железен път. Чудо на времето си. Все още е прекрасен, ако е въпросът.
Замълчаха. Той стоя така, докато влакът прекоси моста и запухтя в Салташ откъм Корнуелската страна на Теймър, после се върна на мястото си и отново взе книгата си.
Не след дълго мъж от ресторанта мина покрай тях и им каза, че следобедният чай е сервиран. Моли попита младежа дали би желал да ги придружи, но той вежливо отказа, така че го оставиха и тръгнаха по шумните, клатушкащи коридори на влака, докато стигнаха във вагон-ресторанта. Там ги заведоха до маса, покрита с бяла ленена покривка и със сервиран порцелан. Имаше малки лампи с бледорозови абажури и всички бяха включени, което придаваше особено луксозен и уютен вид на помещението, защото навън зимният следобед се смрачаваше до здрач. После дойде сервитьорът с чай в порцеланов чайник, малка каничка с мляко, каничка гореща вода и купа с бучки захар. Джес успя да излапа цели три, преди майка й да забележи. После се появи друг сервитьор и им поднесе сандвичи и топли маслени сладкиши, филийки кейк с орехи и стафиди и шоколадови бисквити, увити в станиол.
Моли наля от чайника и Джудит изпи силния горещ чай и изяде маслените сладки. Зяпаше навън сгъстяващия се мрак и реши, че в края на краищата денят не беше чак толкова лош. Беше започнал малко мрачно с мисълта, че ваканцията свърши, и беше станал почти катастрофален по време на закуската с тази ужасна кавга между майка й и леля Биди. Но бяха позакърпили нещата и се разделиха в добри отношения помежду си, а от това стана ясно, че леля Биди и чичо Боб всъщност харесват Джудит достатъчно, за да искат да им гостува отново, макар и да нямаше изгледи това да й бъде разрешено. Леля Биди се оказа особено мила и разбираща, говореше с Джудит също като с голяма и й даде съвети, които щеше да запомни завинаги. Другото хубаво нещо беше, че чичо Боб се появи на гарата, дойде да се сбогува и да ги изпрати и даде на Джудит десет шилинга. Начало на спестяванията за грамофон! И накрая разговорът с младия доктор в купето им. Щеше да е хубаво да беше дошъл с тях в ресторанта, но тогава може би щяха да се изчерпят нещата, които можеха да си кажат. И все пак той беше приятен, лесен за общуване. Когато минаваха по моста Салташ, беше стоял много близо до Джудит и тя беше усетила миризмата на туид Харис, която идваше от сакото му, а краят на дългия му шал беше легнал на коляното й. Брунел, беше казал той. Брунел е построил този мост. Хрумна й, че той е човек, когото би желал да имаш за брат.
Тя довърши кейка и взе сандвич с пастет от сьомга. Представи си, че майка й и Джес нямат нищо общо с нея, че е независима и бръмчи из Европа с Ориент експрес, с държавни тайни в китайското си плетено куфарче и всевъзможни предстоящи вълнуващи приключения.
Скоро след като се върнаха в купето, влакът навлезе в Тръроу и спътникът им пъхна книгата си в чантата с цип, омота шала около шията си и се сбогува. Джудит видя през прозореца как тръгна по пълния с хора обилно осветен перон. После изчезна.
След това стана малко скучно, но не оставаше много, а и Джес заспа. На гарата, където трябваше да сменят влака, Джудит намери носач за големите куфари, тя понесе малките, а майка й носеше Джес. Като минаваха по моста, който водеше към другия перон за влака към Порткерис, тя усети вятъра, който духаше откъм морето, и макар че беше студено, този студ беше различен от студа в Плимут — сякаш краткото им пътуване ги беше пренесло в друга страна. Вече не така силен и мразовит, а мек и влажен, и нощта миришеше на сол, разорана земя и борови дървета.
Те се натовариха в малкия влак и вече без да бързат, потеглиха. Трака-трак. Съвсем различен звук от този в големия лондонски експрес. След пет минути всички се изсипаха на гара Пенмарън и господин Джексън ги чакаше на перона с фенера си.
— Да ви помогна ли с багажа, госпожо Дънбар?
— Не, ще оставим големите куфари тук и ще си вземем само малките пакети. Само за през нощта, ще се оправим. Може би носачът ще може да ги докара сутринта с количката си.
— Тук нищо няма да им се случи.
Минаха през чакалнята, пресякоха тъмния кален път и тръгнаха нагоре през сенчестата градина. Джес беше тежка и Моли често трябваше да спира, за да си поеме дъх. Но най-после стигнаха до горната тераса и лампата над портата светеше. Когато стигнаха горния край на пътеката, се отвори вътрешната стъклена врата и Филис се появи да ги посрещне.
4
Днес