Но Джудит каза само:
— Ще видим.
Те продължиха мълчаливо. Стъпките им кънтяха по влажния тротоар. Минаха покрай магазина за пържени картофи и риба, весело осветен с ярка светлина, и миризмата на горещо олио и оцет, която излизаше през отворената врата, караше да ти се напълни устата.
— Тази твоя леля, госпожа Форестър, е сестра на майка ти, нали?
— Не, на баща ми. Тя е много по-стара. На около петдесет. Живяла е в Индия. Оттам е донесла слонския крак.
— А мъжът й?
— Починал е. Тя е вдовица.
— Има ли деца?
— Не. Мисля, че никога не са имали.
— Странно, нали? Мислиш ли, че е, защото не са искали… или защото… нещо… не е станало? Моята леля Мей също няма деца, но съм чувала татко да казва, че това е, защото на чичо Фред нещо му липсва. Какво ли има предвид, как мислиш?
— Не знам.
— Дали има нещо общо с онова, което веднъж ни каза Дора Елиът? Сещаш ли се, денят зад гаража за велосипеди.
— Тя само си придаваше важност.
— Откъде знаеш?
— Защото е прекалено отвратително, за да е истина. Само Дора Елиът може да измисли нещо толкова гадно.
— Да предположим…
Беше хипнотизираща тема, около която двете момичета бяха се навъртали от време на време, без някога да стигнат до полезно заключение освен това, че Нора Елиът вонеше и училищните й блузи винаги бяха мръсни. Обаче не беше време да решат главоблъсканицата, защото бяха стигнали до подножието на хълма в центъра на градчето, до градската библиотека, където се разделяха и тръгваха всяка по пътя си. Хедър се отправяше към пристанището надолу по стръмните улички и объркващите изровени алейки към квадратната гранитна къща, в която семейство Уорън живееше над бакалницата на баща й, а Джудит трябваше тепърва да изкачи друг хълм и да се отправи към гарата.
Те застанаха в мокрещия дъждец под уличната лампа с лице една към друга.
— Мисля, че това е сбогуване, значи — каза Хедър.
— Да. Предполагам.
— Можеш да ми пишеш. Имаш адреса ми. И позвъни в магазина, ако имаш да ми съобщиш нещо. Искам да кажа… като например да си дойдеш през ваканцията.
— Добре.
— Мисля, че училището ти няма да е толкова лошо.
— Аз пък не мисля така.
— Тогава довиждане.
— Довиждане.
Но нито една не помръдна, нито си тръгна. Бяха приятелки от години. Беше мъчителен момент. Хедър каза:
— Весела Коледа!
Нова пауза. Внезапно Хедър се наведе и залепи целувка на мократа от дъжда буза на Джудит. После се обърна и без да каже дума повече, затича надолу по улицата. Звукът от стъпките й ставаше все по-слаб и по-слаб и накрая Джудит съвсем престана да го чува. Чак тогава, като се чувстваше леко ограбена, тя продължи самотния си път, като се катереше по тясната настилка между ярко осветените магазинчета с витрини, украсени за Коледа с гирлянди, увити около сандъчетата с мандарини и шишенцата със соли за вана, завързани с алени панделки. Дори търговецът с железария беше дал своя принос. „ПОЛЕЗЕН И ПРИЕМЛИВ ПОДАРЪК“, гласеше ръкописен надпис над свиреп раздвоен чук, който си играеше с клонче от бодлива зеленика. Тя отмина последния магазин на самия връх на хълма, който беше местен клон на „У. Х. Смит“, откъдето майка й си купуваше всеки месец „Вог“ и идваше всяка неделя да смени библиотечната си книга. След това пътят се изравняваше и къщите изчезваха, а без тях вятърът влизаше в правата си. Налиташе на меки пориви, наситен с влага, и хвърляше мокра мъгла в лицето й. В тъмното този вятър създаваше особено усещане и носеше със себе си звука на гърмящите пенливи вълни на плажа далече надолу.
След малко тя се спря и прислони рамене до ниска гранитна стена, за да си почине от трудното катерене и да си поеме дъх. Видя неясната безпорядъчна група от къщи, които се плъзгаха надолу към тъмната чаша на пристанището, и пристанищната улица, обградена с извитата огърлица от улични лампи. Червените и зелени пътни светлини по мачтите на рибарските лодки потъваха поради мъртвото вълнение и изпращаха проблясващи отражения надолу към мастилената вода. Далечният хоризонт се губеше в мрака, но бушуващият, неуморим океан не спираше вечната си игра. Далече нататък фарът проблясваше предупредително. Къс лъч, после два дълги. Джудит си представи вечните дълги пенести вълни, които се изливаха върху жестоките скали в подножието му.
Тя потрепери. Прекалено студено беше да стои на тъмния, влажен вятър. Влакът ще тръгне след пет минути. Тя се затича, торбата й с обувките я потупваше отстрани. Стигна до дълга редица стъпала, които се спускаха до самата гара, и затича надолу по тях с безгрижното доверие, придобито от години близост.