— Няма да ти откажа. — Обаче не седна, а застана пред огъня като потупваше бедрата си, при което от торбестия му панталон се надигна лека пара и слаб мирис на старите големи огньове на открито.
Моли отново се намести на стола си и посегна към чашата си. Били Фосет се усмихна завладяващо към нея. Зъбите му бяха равни, пожълтели като на здрав кон.
— Чух, че здравата сте се потрудили, за да приведете къщата си в ред, преди да заминете на изток.
— Да. Сега сме прелетни птици. Луиза беше така любезна да ни позволи да дойдем тук за две-три нощи, преди да се отправим на път.
— Трябва да ви кажа, че ви завиждам. Нямаше да е зле отново да се погрея на хубавото старо слънце. Благодаря, Луиза, само колкото трябва.
— По-добре седни, Били. Панталоните ти ще са запалят. Тук, на дивана между нас.
— Само да се постопля малко. Е, наздраве, дами.
Той отпи глътка от голямото и много тъмно питие, въздъхна оценяващо, сякаш беше го очаквал с нетърпение цяла седмица и чак тогава изпълни нареждането, като се отдалечи от изгарящия пламък на огнището и се настани до възглавниците на дивана. Моли си помисли, че той се чувства тук съвсем като у дома си. Питаше се колко често се отбива да види Луиза и дали не се гласи да се премести в Уиндиридж за постоянно.
— Луиза ми каза, че току-що сте пристигнали да живеете в Пенмарън — каза тя.
— Вече от три месеца съм тук. Под наем, имайте предвид.
— И играете голф?
— Да. Наслаждавам се на всеки рунд. — Той намигна към Луиза. — Не съм на нивото на зълва ви обаче. Така ли е, Луиза? Някога в Индия играехме заедно. Когато Джак беше жив.
— Откога сте в пенсия?
Това беше последното нещо, което искаше да знае, но й се стори, че заради Луиза трябва да покаже някакъв учтив интерес.
— От две години. Свършиха ми пълномощията и се върнах у дома.
— Дълго ли бяхте в Индия?
— През цялата си служба. — Не беше трудно да си го представи като играч на поло, който сипе проклятия върху носача. — Като деветнадесетгодишен подофицер бях на северозападната граница. Беше гадничка работа, уверявам ви, да караш онези афганистанци да спазват правилата. Човек не искаше да го хване някой от онези мерзавци. Нали, Луиза? — Луиза доста биещо на очи не отговори. Очевидно не искаше да следва тази линия на разговора. Но Били Фосет не мислеше да се предава. — След Индия — каза той на Моли — реших, че не мога да понасям студа. Реших да опитам на Корнуолската Ривиера. Пък и познавах Луиза… Това малко улесни нещата. Местните приятели са малко, знаете, когато си бил в чужбина толкова дълго.
— И жена ви ли е на същото мнение?
Това малко го обърка, което и беше целта.
— Моля?
— Жена ви. И на нея ли й е студено?
— Аз не съм женен, скъпа. Така и не намерих подходящата мемсахиб[6]. Там, където воювах, имаше твърде малко хубави момичета.
— Да — каза Моли. — Да, предполагам.
— Но тогава знаете всичко за тежките условия на нашата далече запратена империя. Къде сте отседнали? В Рангун ли спомена Луиза?
— Не. В Коломбо. Но съпругът ми получи нова работа и се местим в Сингапур.
— Аха, дългият бар в хотел „Рафълс“. Това се казва живот.
— Мисля, че получаваме къща на Орчард Роуд.
— И имате малка дъщеря? Която ще живее при Луиза през ваканциите? Нямам търпение да се запозная с нея. Имаме нужда от малко млада кръв по тези места. Ще я разведем наоколо.
— Тя е живяла в Пенмарън през последните четири години — каза Моли студено, — така че едва ли има нужда от развеждане.
— Да, разбира се, така е. — Достатъчно дебелокож, той не изглеждаше ни най-малко смутен от лекото й срязване. — Но е добре да имаш още един приятел, към когото да се обърнеш.
Самото споменаване на възможността Джудит да се обърне към Били Фосет по каквато и да било причина, препълни Моли с дълбоко отвращение. Тя не го хареса. Нямаше никаква причина за това, която би могла да посочи в момента, просто изпитваше инстинктивна антипатия. Може би той беше абсолютно безопасен, при това беше стар приятел на Луиза. Тя не беше глупачка, за да я измамиш. Но все пак как можеше да понася компанията му? Защо не го хване за яката и не го изхвърли от къщата си като куче, което се е изпикало на хубавия килим?
Не харесвам доктор Бам,
защо така — и аз не знам.
Стаята, огънят изведнъж станаха непоносимо горещи. Просто усещаше как топлината пълзи по тялото й, достига страните й, прави ги огненочервени. Започна да се поти. Внезапно не можеше вече да понася това. Беше свършила шерито си. Като скришно отмести маншета си и погледна часовника си, тя каза: