— Добре, добре. Но и двете не закъснявайте за обяд.
Лъвдей се изплези зад гърба на отдалечаващата се отговорничка и продължи. С всяко стъпало товарът й ставаше все по-тежък. Какво ли по дяволите имаше вътре? Тя стигна до площадката, продължи напред по дългия коридор, стигна най-после до вратата на спалнята, отвори я с рамене и се заклатушка навътре.
Джудит беше там и миеше ръцете си в единствения общ умивалник.
— Най-после те намерих! — каза Лъвдей и сложи пакета на леглото й, после изтощена рухна до него.
Внезапното й неочаквано появяване, връхлитането й в стаята като човече на пружина, причината за това и фактът, че за пръв път те оставаха заедно насаме, без някой трети да се намесва, накараха Джудит да потъне в мъчително, подлудяващо стеснение. От онзи ден в Медуейз, когато за пръв път бе видяла майката и дъщерята Кеъри-Луис тя бе намирала Лъвдей съвсем хипнотизираща и копнееше да я опознае. Така най-отчайващият аспект от първите й две седмици престой в училището беше това, че Лъвдей тотално игнорираше присъствието й и остави у нея убеждението, че е толкова незначителна, че момичето дори не я позна.
„Има приятелка на име Вики Лейтън, която идва всеки ден, и те се познават от преди“, беше писала тя на майка си. Но студеното кратко изречение беше грижливо съставено, така че да не буди подозрение, тъй като естествената й гордост не позволяваше майка й да помисли, че е засегната или обезпокоена от безразличието на Лъвдей. В междучасията и по време на игрите скришом беше наблюдавала Лъвдей и Вики заедно да пият млякото си в десет часа или да се връщат в училище след хокея, като бъбрят и се смеят със завидна близост.
Не че Джудит нямаше свои приятелки. Вече познаваше всичките момичета в класа си, знаеше имената на всички в общата стая на по-малките, но нямаше нито една по-особена, по-истинска приятелка като Хедър Уорън, и нямаше намерение да се задоволява с нищо по-малко. Спомни си думите на баща си: „Пази се от първия човек, който те заговори на кораба, защото със сигурност той е корабният досадник“. Беше ги запомнила. В края на краищата, училищният интернат не беше нещо различно, защото човек попада сред компанията на хора, с които има малко общо, и трябва време, за да отсееш зърното от плявата.
Но Лъвдей Кеъри-Луис кой знае защо беше различна. Тя беше особената. И сега беше тук.
— Казаха ми да ти се скарам, закъдето не беше при раздаването на писмата.
— Пълнех писалката си с мастило и си изцапах ръцете. А то просто не се измива.
— Опитай с пемза.
— Не понасям дращенето.
— Знам, че е ужасно, нали? Така или иначе, Дирдри ми каза да те намеря и да ти донеса това. Тежи един тон. Ела и го отвори, искам да разбера какво има вътре.
Джудит изтръска водата от ръцете си, взе кърпа и започна да ги бърше.
— Мисля, че е коледният подарък на баща ми.
— Коледен подарък! Но вече е февруари!
— Знам. Забави се цяла вечност.
Тя седна при Лъвдей на леглото с внушителния пакет между тях. Видя марките, пощенските бележки и митническите етикети. Усмихна се.
— Той е. Мислех, че никога няма да пристигне.
— Защо е пътувал толкова дълго?
— Идва от Коломбо. В Цейлон.
— Той там ли живее?
— Да. Там работи.
— А майка ти?
— Тя тъкмо замина, отиде при него. И отведе и малката ми сестра със себе си.
— Искаш да кажеш, че си съвсем сама? Къде живееш?
— В момента никъде. Искам да кажа, че нямаме къща в тази страна. Затова ще живея при леля Луиза.
— Коя е тя, кога си е вкъщи?
— Казах ти, тя ми е леля. Живее в Пенмарън.
— Нямаш ли братя и сестри?
— Само Джес.
— И тя ли е заминала с майка ти?
— Да.
— Господи, това е ужасно. Жал ми е за теб. Не знаех. Когато те видях в магазина…
— Значи си ме видяла?
— Да, разбира се. Да не съм сляпа!
— Не си, разбира се. Но просто не говореше с мен. Помислих, че не си ме познала.
— Ами и ти не говореше с мен.
Което си беше вярно. Джудит се опита да обясни.
— Ти винаги си с Вики Пейтън. Мислех, че си нейна приятелка.
— Разбира се, че съм. Заедно сме от забавачката. Цял живот я познавам.
— Помислих, че си най-добрата й приятелка.
— О, най-добри приятелки! — Лъвдей се присмиваше, подвижното й лице грейна весело. — Звучиш като някоя от книгите на Анджела Бразъл[7]. Е, все пак сега разговаряме, значи всичко е наред. — Тя сложи ръка на пакета. — Хайде, отвори го. Ще се пръсна от нетърпение да видя какво има вътре и тъй като го мъкнах по целия път и нагоре по стълбите, най-малкото, което можеш да направиш, е да го развържеш и да ми го покажеш.
7
Анджела Бразъл (1868–1947) е една от първите британски писателки на т. нар. „истории за съвременни ученички“ и предназначени предимно за забавление, а не за морална инструкция. През първата половина на XX век тя публикува близо 50 момичешки книги, по-голямата част от тях за истории от интернати — бел. ред.