Засега обаче тя не беше извършила нито едно от тези престъпления и без Нетълбед да се промъква зад гърба й, започна да изпитва удоволствие.
— А ти самата? — попита полковникът. — Ще се справиш ли сама? Харесва ли ти „Сейнт Урсула“?
Тя сви рамене.
— Всичко е наред.
— А през ваканциите?
— Ще живея при леля ми Луиза.
— Къде е това?
— В Пенмарън. До игрището за голф.
Точно в този момент на масата настъпи една от онези необясними паузи, когато всички едновременно бяха спрели да участват в общия разговор. Така че когато Джудит каза: „Къщата се нарича Уиндиридж“, се чу само нейният глас.
На масата срещу нея Лъвдей се разкиска.
— Какво смешно има? — попита баща й.
— Не бих я нарекла Уиндиридж, а Фартийдж[8], — при което избухна в гръмогласен смях и може би щеше да се задави, ако полковникът не беше я тупнал по гърба и така на косъм спаси деня.
Джудит беше и смутена, и загрижена — очакваше буря от упреци, или в най-лошия случай гневна заповед момичето веднага да напусне стаята. Такъв език, и то на масата.
Но никой не изглеждаше шокиран нито за миг, само чудесно разведрен, и всички бяха обхванати от веселие, сякаш Лъвдей беше направила най-духовитата забележка. Мери Милиуей промърмори: „О, наистина, Лъвдей…“, но никой, най-малко самата Лъвдей, не й обърна ни най-малкото внимание.
Когато престана да се смее и избърса сълзите от страните си с мъничка украсена с дантела носна кърпичка, Даяна отбеляза полугласно:
— Колко страхотно хубаво е, че Нетълбед не беше в стаята. Лъвдей, ти наистина се държиш неприлично, но си толкова забавна, че това може би няма значение.
Първото ястие беше довършено и звънец подкани Нетълбед да дойде и да разчисти масата. После сервираха десерта. Сиропирана торта, компот от сливи и корнуолски крем. Полковникът, изпълнил дълга си към приятелката на дъщеря си, сега насочи вниманието си към Лъвдей, която имаше много да му разказва за неправдите в училище, нечестността на Дирдри Ледингам, за невъзможността да се научи алгебрата и за враждебността на старшата сестра.
Той слушаше тези обичайни оплаквания с учтиво внимание, без да спори или прекъсва, и на Джудит й се стори, че вероятно беше чувал всичко това и преди. Уважението й към него нарастваше, защото той явно знаеше, че нито едно от оплакванията й при анализ не би показало и най-малка състоятелност. Може би той беше приел и факта, че Лъвдей в огън и вода би оцеляла, и ако не постигне целта си с умилкване и чар, ще прибегне до дълбините на шантажа. Като например бягството й от първото й училище с интернат и заплахата й, че дори при смъртно наказание няма да се върне там.
Джудит намаза крем върху тортата си и насочи вниманието си към другите говорещи. Томи Мортимър и Даяна правеха планове за Лондон. За настъпващия сезон, за изложбата на цветя в Челси, за Уимбълдън, Хенли и Аскот. Беше много приятно да ги слушаш.
— Имам билети за Сентър Корт и за Роял Енклоужър.
— О, Боже! Ще трябва да си купя няколко шапки.
— А какво ще кажеш за Хенли? Нека отидем. С всичките тези мили стари чудаци с розовите им вратовръзки.
— Ще организираме парти заедно. Кога ще дойдеш в града?
— Не съм мислила. Може би след две седмици. Ще отида с бентлито. Трябва да си поръчам някоя и друга дрешка, да ми направят проби и така нататък. И да намеря дизайнер да направи нещо за поляните Кейдоган преди Атина да се върне от Швейцария.
— Познавам чудесен специалист. Ще ти дам телефона му.
— Много мило. Ще ти кажа, когато стигна до това.
— Ще ходим на театър и те каня на вечеря в Савоя.
— Божествено. — Изведнъж Даяна се сети за Джудит. Усмихна се — Съжалявам, досадни сме с нашите планове. Това е твоят ден, а никой не говори с теб. Кажи ми сега какво искаш да правиш този следобед? — Тя леко повиши тон, изисквайки внимание. — Какво иска всеки от вас да прави този следобед?
— Аз искам да яздя Тинкърбел — заяви Лъвдей.
— Мила, звучи малко егоистично. Ами Джудит?
— Не й е до яздене. Тя не обича конете.
— В такъв случай може би е редно да правите нещо, което тя харесва.
— Няма значение — каза Джудит, като се боеше от някакъв спор, но Лъвдей пет пари не даваше за спорове, кавги или каквото и да било.
— О, мамче, аз наистина искам да яздя Тинкърбел. Знаеш, че за нея не е хубаво да не я разхождат редовно.
— Не искам да ходиш там сама. Може би баща ти може да дойде с теб.