— Надявам се, че няма да е глупав.
— Обзалагам се, че ще ти хареса, лельо Луиза.
— Да, добре. Ще се радвам на примамливите мелодии.
Те се отвърнаха от снимките. Били Фосет беше изчезнал от погледа.
— Къде по дяволите е отишъл? — попита леля Луиза, почти като че ли говореше за куче на разходка, но той се появи почти веднага, тъй като се беше отбил до съседната будка да купи малка кутия шоколадови бонбони „Кедбъри“.
— Всичко трябва да е стилно, нали? Извинете, че ви накарах да чакате. Сега да влезем.
Вътре в киното, което някога е било рибен пазар, беше претъпкано и душно както винаги и силно миришеше на дезинфектант, с който се пръскаше редовно против евентуални бълхи. Момиче с фенерче им показа къде са местата им, но не го включи, защото светлините още не бяха загасени. Джудит се канеше да се промъкне до местата им на реда, но се намеси Били Фосет.
— Първо дамите, струва ми се, Джудит. Нека видим леля ти удобно настанена. — Което означаваше Джудит да седне между тях, с леля Луиза отляво и Били Фосет отдясно. Щом седнаха, свалиха си палтата, той отвори кутията с шоколадови бонбони и ги почерпи. На вкус бяха малко стари, сигурно бяха лежали в будката кой знае откога.
Светлините намаляха. Тръгнаха обявите за следващия филм. Вълнуващ уестърн, вероятно с действие в Южна Америка. „Чужденецът от Рио“. Руса актриса, облечена в живописни дрипи, но с перфектен грим, задъхано си пробиваше път през тревата на пампасите. Героят в огромно сомбреро, който с белия си кон преминаваше през реката, междувременно навиваше ласо около шията си. „Ще се прожектира в този салон следващата седмица. Шанс на живота. Не трябва да се пропуска.“
— Аз ще го пропусна — каза леля Луиза. — Изглежда пълен боклук.
Последваха новините. Хер Хитлер се перчеше наоколо в брича си, приемайки някакъв парад. Кралят разговаряше с корабостроители след спускане на кораб във водата някъде в Северна Англия. Последваха няколко смешни снимки на кученца на кучешка изложба, после „Забавна симфония“ на Дисни за някаква катеричка и най-после „Цилиндърът“.
— Слава Богу — каза леля Луиза. — Мислех, че никога няма да започне.
Но Джудит почти не я чу. Седнала дълбоко в стола си, очите й — вперени в екрана, тя беше обхваната от старата семейна магия на пълно потопяване в образа и звука на разказваната история. Не след дълго се появи Фред Астер на сцена, като с въртене и потропване си пробиваше път през заглавието „Цилиндър“. Той вървеше, шляеше се, жонглираше с бастуна си, но някак си, без да спира да танцува през цялото време. После интригата се заплете, той срещна Джинджър Роджърс и започна да я преследва, и те запяха: „Не е ли прекрасно да те изненада дъжд“, и танцуваха, този път само заедно. И после той и Едуард Евърет Хортън някак си се объркаха, и двамата еднакво облечени, и си сменяха една чанта, а Джинджър Роджърс помисли, че Фред Астер е Едуард Евърет Хортън и побесня, защото той беше женен за най-добрата й приятелка Мадж…
На това място Джудит разбра, че нещо не е наред. Били Фосет нервничеше, въртеше се и отвличаше вниманието й. Тя леко се размести, за да направи повече място за краката си, и в този момент усети нещо на коляното си. Нещото беше ръката на Били Фосет, която беше кацнала уж случайно, но си остана там, тежка и неприятно топла.
Шокът от това развали цялата й концентрация и удоволствието й. „Цилиндърът“ със своя блясък и чар просто престана да съществува. Диалогът, шегите, смехът останаха нечути. Тя продължи да се взира в екрана, но не виждаше нищо и всяка мисъл да следи интригата излетя от съзнанието й, тъй като беше сграбчена от заплашителна и неочаквана криза. Какво трябваше да направи? Знаеше ли той, че ръката му е на коляното й? Дали не мислеше, че я е сложил на тясната подпора за ръка, която разделяше неудобните кадифени столове? Дали да му каже? И ако му каже, щеше ли да си махне ръката?
Но тогава пръстите му се свиха и сграбчиха, и започнаха да мачкат, и тя разбра, че това действие не е случайно, а планирано. Галейки, ръката му се придвижи нагоре под полата й, по бедрото й. След малко щеше да стигна до бельото й. В тъмното, в топлото, тя седеше обхваната от ужасяващ страх, питаше се къде ще спре и тя какво трябва да направи, и защо той го прави, и как би могла да даде знак на леля Луиза…
Горе на екрана ставаше нещо забавно. Публиката, в това число и леля Луиза, избухна в смях. В шума на този смях Джудит се направи, че е изпуснала нещо, изхлузи се от седалката, застана на колене притисната в спарения мрак между двата реда столове.
10