— Мислите ли, че може да поискам малко отпуска?
Той рязко вдигна глава, острите му очи бяха бледи като монета от шест пенса.
— Отпуска? Всъщност искаш отпуска?
Тя не беше сигурна дали това е сарказъм или несъгласие.
— Искам да отида на сватба. Трябва да отида на сватба — храбро се поправи тя. — Тя е на тридесети май.
Той се облегна назад и сключи ръце зад главата си. Джудит очакваше едва ли не да сложи краката си в гети на бюрото, като репортера в един американски филм.
— Чия сватба?
— На моя приятелка. Казва се Лъвдей Кеъри-Луис. — Сякаш това имаше значение.
— Корнуол?
— Да.
— Колко би искала?
— Две седмици?
Тогава той се ухили и престана със сухото си дразнене и тя се почувства на по-здрава почва.
— Колкото до мен, всичко е наред. Ще трябва само да уредиш нещата с главния офицер на ЖКМС.
— Сигурен ли сте?
— Разбира се. Някое от другите момичета ще ми помага. Ще ми липсват твоите любезни услуги, но ще преживея. Ако си спомняш, опитвам се от месеци да те убедя да излезеш в отпуска.
— Преди като че ли нямаше особена причина.
— А тази важна ли е?
— Да. Важна е.
— Отивай тогава в бърлогата на твоя офицер и хващай бика за рогата. Кажи й, че имаш моето одобрение.
— Благодаря. — Тя се усмихна. — Това наистина е много мило.
Главният офицер обаче съвсем не беше толкова сговорчива.
— Служител Дънбар! Пак ли си тук? Ти май сякаш живееш в кабинета ми. Какво има този път?
Не особено окуражително начало. Джудит, като се опитваше да не заеква, нито да се препъва, обясни искането си.
— Но ти току-що бе в отпуска… Ходи в Лондон.
— Това беше кратък уикенд, мадам.
— А сега искаш две седмици?
— Да, мадам.
Накараха я да се почувства сякаш несправедливо иска пътуване до луната. Накрая главният офицер подчерта с най-убедителния си офицерски тон, че както Дънбар знае много добре, точно сега всеки един член на корабната компания на Нейно величество на кораба „Екселант“ работи до изнемогване. В това число и другите две писарки на службата за учебно развитие. Някой едва ли може да очаква, че ще се заемат с допълнителна работа на фона на дългите часове, през които и без това работят. Сигурна ли е Дънбар, че точно в този момент две седмици отпуска е абсолютно съществена?
Джудит, заставена да се чувства като предател или плъх, който напуска кораба, промърмори нещо за сватба.
— Сватба?! Едва ли е причина, заслужаваща отпуска по домашни причини.
— Не искам отпуска по домашни причини… — Главният офицер й отправи убийствен поглед, — мадам.
— Семейни?
— Не, не семейни. Това е най-добрата ми приятелка. — Тя си спомни от училището в Порткерис, че на грубияните трябва да им се опъваш. — Родителите й се грижеха за мен, когато моите заминаха за чужбина. — Изразът на недоверие на главния офицер показа, че мислеше, че служител Дънбар се опитва да я измами. — При това имам само една леля и искам да отида да постоя при нея. Пък и — каза тя накрая, — ред ми е да изляза в отпуска. Не съм излизала отпреди Коледа. Мадам.
Първият офицер наведе поглед, за да прегледа бележката за отпуски на Джудит.
— Говори ли с капитан трети ранг Кромби?
— Да. Каза, че е съгласен, ако я одобрите.
Първият офицер прехапа устна, привидно обмисляйки. Джудит, застанала от другия край на бюрото в раболепна поза, мислеше колко хубаво би било да грабне яката табличка за входяща флотска поща и да я стовари върху подстриганата по итънски модел глава на жената отсреща. Накрая първият офицер подписа.
— Е, много добре. Но седем дни. Това ще ти бъде предостатъчно.
Зла дърта брантия.
— Благодаря много, мадам. — Тя се отправи към вратата, но преди да стигне, първият офицер заговори.
— Дънбар!
— Да, мадам.
— Мисля, че трябва да си подстрижеш косата. Изглежда много небрежно. Докосва яката ти.
— Да, мадам.
— Добре, можеш да си тръгваш.
— Седмица? — повтори капитан трети ранг Кромби, когато тя му каза за незадоволителното интервю. — Какво по дяволите тази стара… — Той се спря тъкмо навреме. — За какво си мисли първият офицер! Няма никаква причина да не излезеш за две седмици. Ще говоря с нея.
— Не, недейте — каза умолително Джудит, като си представи смущаващ конфликт сред офицерите. — Ако говорите с нея, тя никога няма да ми прости. Ще помисли, че аз съм ви настроила.
— Една седмица… едва ще ти стигне да отидеш и да се върнеш.