Другата машинописка беше Джудит Дънбар. Поради очевидната ефективност на работата им много им завиждаха другите момичета, които бяха оставени да пътуват всяка сутрин до скучните здания на брега. Главната квартира на флотата, офисите на капитана на кораба на Нейно величество „Хайфлайър“, счетоводството и офиса на Базовото снабдяване. Но фактически Джудит и Пени намираха, че работата им изисква твърде много и е твърде изтощителна и физически, и психически.
Физически — защото денят им беше много дълъг. Моряците работеха на дежурства, по тропическата рутина, което означава, че дежурството завършва в два часа следобед, за да дремнат в знойния следобед на койка или хамак, или на сенчесто местенце на палубата, и после в четири, когато малко се разхлади, да отидат да поплуват. Но двете момичета пристигаха на борда в седем и половина сутринта, след като вече бяха закусили и извършили пътешествието с лодка през пристанището. И се връщаха в общежитието чак вечерта със служебната лодка в пет и половина.
Дългите часове нямаше да са толкова лоши, ако имаха достъп до душ и можеха да се освежат през деня, но поради липса на място, близките каюти и това, че на кораба гъмжеше от мъже, това не беше възможно. Когато бяха свършили с писането си, преписването и досадното занимание с тайните заповеди, те свършваха потънали в пот и преуморени, с бели униформи — чисти всяка сутрин — вече смачкани и мърляви.
Психическият проблем произлизаше от това, че бяха единствените жени на борда, а освен това — класирането. Това ги правеше нито риба, нито рак. От тях не се очакваше — и действително нямаха никакво желание за това — да бъдат в интимни или дори неформални отношения с Горната палуба, а от Долната палуба, прегладняла за женска компания, негодуваха от пристигането им, наричаха ги офицерски „парчета“ и дебнеха бдително за най-малки признаци на фаворизиране.
Нито Джудит, нито Пени ги обвиняваха за това. Малкият отряд от Женската спомагателна флотска служба в Тринкомали винаги е бил безнадеждно превъзхождан числено дори само от теглото на мъжете, а сега, при войната в цяла Европа, корабите от Кралската флота отплаваха надалече от Обединеното кралство, за да се присъединят към флотата на Източна Индия. Така че и ден не минаваше, без поредният кръстосван или разрушител да не се промъкне през плаващия бараж на входа на пристанището, да хвърли котва и да не прати на брега първата служебна лодка, претъпкана с похотливи моряци.
На брега те нямаше какво особено да правят освен да играят футбол, да пийнат във флотския стол или да гледат някой стар филм в служебното кино — огромен хангар на място с нагънат железен покрив. Не намираха познати улици, никакви заведения, никакви уютни кина, никакви момичета. Те бяха малобройни европейски граждани и единственото местно родно село не беше нищо друго освен купчина колиби, покрити с палмови листа, с кални улички, набраздени от колелата на волски коли. И това на всичко отгоре и по очевидни причини беше забранена територия. Навътре, далече от белите, оградени с ресните на палмите плажове, теренът беше неприветлив, наводнен със змии, комари и мравки, и всички те бяха склонни да хапят.
По време на мусоните нещата се влошаваха още повече, защото игрищата за футбол се наводняваха, пътищата ставаха червени кални реки, а ходене на кино при дъжд, който блъска по тенекиения покрив, беше все едно да седиш в барабан. В резултат обикновените морски хора, след като новостта на новото място беше помръкнала, бяха с доста лошо мнение за Тринкомали. Беше известен като цветна снимка на Скапа Флоу и това не беше комплимент.
Без кръчми, без кина, без момичета.
Най-лошото, разбира се, беше без момичета. Ако някой хубав и решителен млад моряк успяваше да хване окото на някоя от служителките и да я убеди да излезе с него, фактически нямаше къде да я заведе, освен ако не й харесваше чаша чай в мрачното здание на Харбър Роуд, наречено „Слонска къща“. То се управляваше от семейство от Шри Ланка, чиято представа за истинско изискано развлечение беше да върти отново и отново една ужасна грамофонна плоча, наречена „Стари английски спомени“.
И така, човек не можеше да ги осъжда. Но това не улесняваше живота им и ситуацията беше толкова избухлива, че когато върховният съюзнически командир лорд Маунтбатън слезе в Тринкомали от своето орлово гнездо в Канди и направи официално посещение на кралския кораб „Аделаида“, Пени и Джудит предпочетоха да останат долу, в капитанския офис, а не да се строят на палубата до останалия екипаж на кораба. Те прекрасно знаеха, че подобно събитие може само да накара да изплават излишни лоши чувства.