Капитан Спайръс, който не искаше неговите две служителки да постигнат своето, разбра гледната им точка и се съгласи. Когато важното посещение завърши и светилото си отиде, той слезе долу да им благодари за тактичността. Което беше оценено, но не ги изненада, защото той беше капитан и офицер, известен едновременно със здрав разум и с чар.
Вече е началото на август и очакваният с нетърпение край на поредния зноен ден.
Джудит и Пени стояха на палубата и очакваха служебната лодка да ги закара на брега. Същевременно, зажаднели за малко нощен живот, там бяха двама от командирите на подводници, старши лейтенантът и трима млади младши лейтенанти. Всички изглеждаха неестествено чисти и официални в безупречни униформи.
На завет в Смийтънс Коув корабът на Нейно величество „Аделаида“ все още вреше в жегата. Сред корабите плаващите баражи ги нямаше, защото влачеха въжени стълби, и дълбокото море кипеше от активност, тъй като два тима моряци се състезаваха по ватерполо, пляскаха и цепеха водата като множество делфини.
Джудит ги гледаше и мислеше как ще се върне в общежитието, ще смъкне пропитата си с пот униформа и ще хукне по пътеката към техния частен залив и ще се хвърли от вълнолома за плувци в прохладното, пречистващо море.
До нея Пени се прозяваше.
— Какво ще правиш тази вечер? — попита тя.
— Нищо, слава Богу. Няма да излизам. Ще пиша писма може би. А ти?
— Нищо особено. Ще отида в офицерския клуб с Мартин може би. — Мартин беше капитанът от Кралската марина с джипа. — Или може би китайския ресторант. Зависи как се чувства той.
Корабната лодка спря отстрани, задържана стабилно от куките на кораба. В кралската флота корабът се познава по лодките си и тези на „Аделаида“ бяха блестящи екземпляри с бяла боя, излъскани бордове и безупречно навити въжета. Дори членовете на екипажа на тяхната, кормчия и трима матроси, със сигурност бяха избрани поради хубавия им вид, защото всички бяха бронзови от загар, мускулести и красиви, боси, с избелени шапки над веждите. Дежурният офицер даде знак и Джудит и Пени, като последни в редицата, изтичаха надолу по подвижното мостче и влязоха първи. Другите ги последваха: капитанът трети ранг Флеминг, капитанът на подводница Фоксфайър, който завършваше редицата. Матросите се отблъснаха, кормчията отвори клапана и лодката потегли с голям завой, с надигнат нос, с блестящ бял килватер като стрела, устремена към кърмата.
Изведнъж, слава Богу, стана по-прохладно и Джудит седна в един ъгъл на откритата кабина върху възглавничката от чисто бяло конопено платно и обърна лице срещу вятъра. От входа на пристанището идваше свеж океански въздух и вълнорезите на лодката вдигаха завеси от пръски, които образуваха дъга на късното следобедно слънце и тя усещаше сол на устните си.
След малко заобиколиха дълъг дървен вълнолом, който пазеше Смийтънс Коув, и сега дърветата отстъпиха място на скали, перести палми и брегове с бял пясък. Бреговата линия се спусна и пристанището — този чудесен природен феномен и едно от най-големите места за закотвяне в света — се отвори пред тях. Под неговата защита се намираше най-голямата част от флотата на Източна Индия. Бойни кораби, кръстосвани, разрушители, фрегати. Мощ, достатъчна да предизвика ужас сред най-агресивните и безстрашни неприятели. Един кръстосван от флотата на Нейно величество, „Антигуа“, беше най-скоро пристигналият от Обединеното кралство. Квартердекът му беше засенчен от стряскащо бели тенти и бяло кралско знаме се вееше на кърмата.
След около пет минути приближиха своята цел, вълнолома на Морската главна квартира. Намалиха скоростта, вълнорезите на лодката се спуснаха, докато кормчията се готвеше да тръгне покрай него. Вълноломът беше дълъг, достигаше навътре до дълбоки води, беше построен от бетон и Т-образни форми и винаги беше обкръжен с пристигащи и заминаващи лодки, с товарене на персонал и стоки. На брега, заклещен в завоя на брега, бяха комплексът на Военноморската главна квартира, на Свързочния офис, Административният блок и Офисът на шефа на Женската спомагателна военноморска служба. Всички те бяха бели и квадратни като бучки захар, заобиколени с високи грациозни палмови дървета и висок пилон, на който от вечерния бриз се развяваше бялото кралско знаме. Отзад, като екран, се издигаха джунглоподобните склонове на Слонската планина, хребет, дълъг около миля, който сочеше като пръст към откритото море.