На върха на този хребет имаше три важни сгради. На далечния край с гледка към пристанището, за която всеки здравомислещ човек би умрял, беше резиденцията на капитан Къртис — офицерът, който командваше кораба „Хайфлайър“. Малко по-надолу по склона живееше неговият командир. Третото въздушно и просторно бунгало беше на лазарета на ЖКМС. Всички те бяха заобиколени от дълбоки веранди, зелени площи и високи палми. От всяка градина тръгваха стъпаловидни пътеки, които се виеха през джунглата към брега и водата. Пени Уейлс, която веднъж се беше разболяла от лош пристъп на тропическа треска, беше прекарала седмица в лазарета и после неохотно се върна към примитивната простота на живота в общежитието. Липсваха й прохладата на морския бриз, забравените радости на бани с плочки и приятните часове на безделие, когато я лекуваха и обслужваха медицински сестри и санитари.
Лодката пристана изкусно, като едва закачи предпазните решетки. Двама от матросите вече бяха скочили на вълнолома и завързаха кърмата и предните въжета за коловете. Офицерите слязоха на брега, официално, по старшинство. Джудит и Пени бяха последни и Джудит се обърна и се усмихна на кормчията, защото знаеше, че е един от най-доброжелателните членове на екипажа.
— Благодаря — каза тя.
— Няма защо, мила. — Той вдигна ръка. — Ще се видим утре сутринта.
Клапанът отворен, пълен напред, и лодката на „Аделаида“ бързо се отдалечи. Двете момичета я изгледаха как описва величествена дъга от пенлив фарватер и после една до друга закрачиха уморено по последната отсечка на пътя им до общежитието.
Вълноломът беше дълъг. Едва бяха изминали половината път, когато чуха стъпки да тупат по бетона зад тях и един глас каза:
— Слушайте…
Те спряха и се обърнаха. Чакащата лодка беше пристанала и бе разтоварила товара си от слизащи на брега офицери. Мъжът беше напълно непознат и Джудит сви вежди озадачено и всъщност леко ядосана.
— Извинете… — Той ги настигна. Капитан трети ранг от Кралската флота, колосаната му униформа твърда и съвсем като нова, кепето му надвесено ниско над веждите. — Аз… Аз… Нямах намерение да крещя така, но ви видях и… Вие не сте ли Джудит Дънбар?
Все още напълно объркана, тя кимна.
— Да.
— Така и си помислих. Аз съм Тоби Уитакър.
Което никак не помогна. Джудит никога не беше познавала човек на име Тоби. Тя поклати глава леко объркана.
Като вече изглеждаше доста смутен, той продължи решително.
— Бях свързочният офицер на чичо ви в Девънпорт. Капитан Съмървил. Идвах в къщата на леля ви в Девън точно преди да избухне войната. Капитан Съмървил трябваше да замине за Скапа Флоу…
Мъглата се разсея. Разбира се. Споменът нахлу в нея. Лейтенант Уитакър. И бяха седели заедно в градината в Апър Бикли, а той беше изпушил цигара. Денят, който тя винаги смяташе за самото начало на войната.
— Разбира се, че си спомням. Съжалявам — извини се тя. — Но това беше толкова отдавна.
— Трябваше да си поговорим.
— Разбира се. — Изведнъж тя си спомни Пени. — Това е Пени Уейлс, работим заедно. Тъкмо се прибираме в общежитието.
— Здравейте Пени.
— Здрасти. — Но Пени имаше по-сериозни намерения, отколкото да води случайни разговори. — Вижте, не мислете, че съм страшно груба, но трябва да бързам. Трябва да успея да се преоблека, защото излизам. Ще ви оставя да си размените новините. — Тя вече беше тръгнала. — Приятно ми беше. До утре, Джуд.
Тя нехайно махна с ръка и тръгна, дълги кафяви крака и бели обувки се замяркаха в бързо движение. Тоби Уитакър попита:
— Заедно работите?
— Да. На борда на кораба на Нейно величество „Аделаида“. Той е снабдителен кораб на подводниците. Закотвен в Смийтънс Коув. Работим в капитанския офис.
— Кой е капитанът ви?
— Капитан Спайръс.
— Звучи като грък.
— Всъщност е от Южна Африка.
— А, ето защо тогава се прибирате на брега с офицерска служебна лодка. Не можах да се сетя.
— Ето защо и съм толкова мърлява. На борда сме по цял ден и не можем дори да си вземем един душ.
— Според мен сте си добре.
— Съжалявам, че не ви познах. Истината е, че бях две години на остров Уейл, преди да дойда тук. И освен това, защото всички младши лейтенанти идват тук на курсове и аз познавам по лице почти всички офицери от флотата, но никога не помня имената им. Непрекъснато срещам хора и знам, че би трябвало да ги познавам, но, разбира се, не ги познавам всичките. Откога сте тук?
— От два дни.
— Корабът „Антигуа“?
— Свързочен офицер.
— Ясно.
— А вие?
Един до друг, те бавно вървяха напред.